Възвърнала способността си да говори, а с нея и природната си гордост, Деорис попита:
— С какво право ми заповядваш?
— Не заповядвам — каза тъжно Малейна. — Говоря ти като на приятелка, като на човек, който ми е оказал голяма услуга. Семалис — момичето, на което ти помогна без оглед на това, което рискуваше, е моя ученичка и аз много я обичам. Знам и всичко, което правиш за Демара — тя се засмя с рязък, нисък, и радостен смях. — Не, Деорис, не аз те предадох Пазителите — ако си мислиш: нещо подобно, — но щях да го сторя, ако вярвах, че това ще вкара малко разум в главата ти Деорис, погледни ме!
Деорис се подчини мълчаливо.
След миг Малейна отвърна от нея пронизителния си поглед и каза, сякаш отговаряше на мълчалив въпрос:
— Не, не искам да те хипнотизирам. Искам само да видиш това, което съм в действителност.
Деорис започна да се взира по-внимателно и нея. Малейна беше висока слаба, с гъста, гладка, червеникав коса, която светеше като пламък над загрялото и от слънцето лице. Дългите си, слаби ръце беше кръстосала на гърдите, което я караше да прилича на красива статуя; но финото й лице беше изпито и прорязано от бръчки, тялото под тежката роба беше болезнено слабо и странно безформено, с плоски гърди и отпуснати под тежестта на годините рамене. Деорис забеляза и сребристите нишки, умело прикрити в огненочервената коса.
— Аз също започнах пътя си в Храма на Каратра — каза сериозно Малейна — и сега, когато и много късно, копнея с цялото си сърце да не бих вдигала поглед, за да видя какво има отвъд. Върни се, преди да е станало късно, Деорис. Аз съм вече стара и знам много добре каква е опасността, от която искам да се предпазя. Нима искаш да видиш женствеността си изсмукана, още преди да е разцъфнала? Още ли не съзнаваш какво съм аз? Не виждаш ли какво сторих с Демара? Спасявай се, докато можеш!
Деорис се бореше със сълзите. Нямаше сили да проговори, само наведе глава.
Дългите, слабя ръце докоснаха леко челото н.
— Не можеш — каза тъжно Малейна, — нали? Вече е много късно и за теб Бедно дете!
Когато Деорис отново вдигна очи, Малейна беше изчезнала.
Осма глава
КРИСТАЛНАТА СФЕРА
1.
Сега вече Деорис не напускаше Сивия храм понякога в продължение падни. Животът на жените в Храма беше ленив, пълен с обикновени удоволствия и Деорис установи с учудване, че той й се нрави. Прекарваше по-голямата част от времето си с Демара — спяха, къпеха се, бърбореха лениво и непрестанно — понякога детински глупости, но понякога разговорите им ставаха сериозни и задълбочени. Демара имаше остър, макар и напълно занемарен ум и Деорис с радост я учеше на неща, които тя самата знаеше още от дете. Играеха с малките момчета, който още не бяха достигнали възрастта, когато трябваше да отидат да живеят с мъжете, и слушаха любопитно — а понякога и скрито — разговорите на старите жрици и по-опитните саджи — разговори, които неизменно възмущаваха Деорис, възпитана в Храма на Светлината. Демара с особено задоволство й обясняваше това, което не успяваше да разбере, и Деорис слушаше с ужасено любопитство.
Общо взето, двете с дъщерята на Риведа — и двете бяха млади, узнали прекалено много за възрастта си, бяха доведени до отчаяна съпротива срещу законите на природата поради неестествено грубото събуждане — макар че Деорис не осъзнаваше това за себе си.
Двете с Домарис си бяха почти напълно чужди; срещаха се много рядко, а и тогава нямаха какви да си кажат. Близостта й с Риведа също не бе претърпяла никакво развитие; той се държеше с Деорис със същото приятелско безразличие — но рядко беше нежен като него.
Сивият храм се събуждаше за живот, когато настъпеше нощта. Странни неща научи Деорис през тези нощи — първоначално много от тях й се сториха безсмислени думи и мелодии, който трябваше да се произнесат или изпеят по точно определен начин; жестове, които трябваше да се възпроизвеждат с абсолютна точност. Понякога, в редките случаи, когато бе в добро настроение, Риведа възлагаше на Деорис да препише нещо; често я вземаше със себе си извън пределите на Храма — макар че беше маг и учен професията му на лечител беше най-важна за него. Под негово ръководство Деорис стана почти равна на учителя си. Научи се да хипнотизира; понякога, когато трябваше да се намести счупен крайник или да се почисти дълбока рана, Риведа викаше нея, за да потопи пострадалия в хипнотичен сън, подобен на транс, за да може той да работи спокойно и внимателно.
Много рядко й разрешаваше да влезе в Кръга на учениците. Не даваше обяснения, но едно не й бе трудно да предположи, за Риведа беше нетърпима мисълта, че под предлога на ритуалните изисквания някой друг мъж може да се доближи до Деорис. Това я учудваше, защото той изобщо не се държеше като влюбен. Въпреки това понякога проявяваше особена, собственическа ревност, и като познаваше гнева му, Деорис никога не би посмяла да го предизвика.