Всъщност тя така и не успя да разбере Риведа; не можеше да има и най-слаба представа за причините на неговите вечно променящи се настроения — защото той се менете като небето на есен. Понякога беше мил с нея в продължение на цели дни — и тези дни бяха най-голямото щастие на Деорис; обожанието й, примесено със страх, бе все още прекалено невинно, за да прерасне в страстно, когато той се държеше така, спокойно и откровено, с природната простота на своите предци от далечните сега на Севера — тогава тя почти го обикваше истински, като жена. Но никога не можете да разчита на постоянство в настроенията му. Внезапно Риведа ставаше суров, саркастичен, ледено пренебрежителен — сякаш тя бе обикновен хела. Когато беше в такова настроение, рядко я докосваше — но ако това се случеше, обикновената грубост й се струваше любовна ласка в сравнение с това, което бе принудена да търпи; беше се научила да го избягва, когато видеше, че е изпаднал в такова състояние.
Но общо взето, колкото и да с странно, Деорис се считаше за щастлива. Пасивното съществувание даде възможност на ума й да се съсредоточи върху странните неща, на които я учеше Риведа. Времето вървеше, бавно и незабележимо, и тя не усети кога се търколи първата година от наказанието й, а после и втората.
2.
Понякога Деорис се чудеше как бе възможно никога да не е зачевала от Риведа — понякога дори питаше него, но отговорът бе или ироничен смях, или гневно избухване, и само понякога мълчалива милувка и замислена усмивка.
Тя бе почти на деветнадесет години, когато установи, че изискванията му към нея за изпълнение на ритуалите, звуци и интонации станаха направо фанатична. Той сам се зае да школува допълнително гласа й, докато той доби неимоверен диапазон; едва сега Деорис започваше по-цялостно да осъзнава значението и силата на звука — думите, който събуждаха спящото съзнание; жестовете, които вадеха на бял свят спомени и неподозирани способности и желание…
Една нощ към края на годината той отиде с нея в Сивия храм. Голямата зала беше напълно празна, все така озарена от студена светлина, от която стените и пода изглеждаха покрити със скреж. Въздухът беше свеж, но странно неподвижен. Отсъствието на всякакви трептения създаваше усещането, че са излезли от действителния свят. По петите им се влачеше Рейота — безгласен призрак в сиви дрипи. Сивата светлина превръщаше жълтеникавото му лице в мъртвешка маска. Деорис трепереше от студ в жълтите воали. Беше се свила зад една колона и слушаше плахо резките нареждания на Риведа. Гласът му беше преминал в онзи звучен баритон, който Деорис добре познаваше и се бе научила да приема като първо предупреждение за урагана, който отново се надигаше в неспокойната му душа.
Той се обърна към Деорис и постави в треперещите й ръце една потънала в сребристо сияние сфера — вътре в нея бавно се движеха неясни светлинни спирали. Той притисна пръстите на лявата й ръка около сферата и й направи знак да застане в средата на знака, изписан с мозаични плочки в средата на пода. Самият той държеше в ръка дълга сребърна пръчка — насочи я към ученика, но когато го докосна, Рейота издаде странен, нечленоразделен звук и ръката, която бе протегнал да я поеме, трепна сякаш от само себе си и не се подчини на волята му. Риведа сви с досада рамене, задържа пръчката и посочи на ученика друго място.
Сега линиите между тримата очертаваха — триъгълник — Деорис държеше светлата сфера във вдигнатата си ръка; цялото държание на Рейота изразяваше съпротива и страх, като че ли над него бяха издигнали меч; самият Риведа бе по-неуверен от обикновено; не можеше напълно да си изясни какво го подтикна към днешното решение. Разбира се, винаги съществуваше неутолимият му глад за знания, но и желанието да подложи на изпитание силите си, а и силите ла обученото от него момиче — искаше да разбере каква е границата на силата и у полуумния чужденец, чийто разсъдък до ден днешен оставаше за Риведа затворена книга.
Магът отново сви рамене и промени малко позицията си — пространството между тримата трябваше да има точно определена форма… в момента, в който зае правилното положение, той усети колко рязко нарасна напрежението в триъгълника Деорис премести леко ръката си, която държеше сферата; Рейота също помръдна едва забележимо.