Триъгълникът се затвори!
Деорис започна да пее тихо — не толкова песен, колкото напевен говор, със своя, особена мелодичност — звукът ту спадаше, ту се надигаше като вълна. Още при първия звук Рейота като че ли внезапно оживя. Съзнание трепна в безизразните му очи, но той не помръдна и на косъм.
Пеенето стана скръбно, мрачно, тежко… започнала глъхне — и спря. Деорис сведе глава и бавно, много бавно, с невероятна грация и пестеливост на движенията, които говореха за дългогодишни, старателни упражнения, се отпусна на колене, издигнала кристалната сфера в двете си ръце. Риведа вдигна пръчката… и Рейота се наведе напред — ръцете му се задвижиха сякаш независимо от волята му… движенията му бяха много бавни, като че ли си припомняше нещо, научено в детството и отдавна забравено.
Когато фигурите се разместиха, промени се и светлината; в кристалната сфера заблещукаха кехлибареножълти светлинки.
Риведа произнасяше дълги, напевни фрази с равномерен, пулсиращ ритъм. Гласът на Деорис се издигаше тихо над неговия. В очите на ученика все така проблясваха искрици съзнание, по движенията му бяха накъсани — като на кукла на конци, и той продължаваше да мълчи. Риведа даваше вид на напълно съсредоточен в своята задача, но все пак го следеше с крайчеца на окото си.
Щеше ли да си спомни достатъчно? Възможно ли бе познатият ритуал — а че ритуалът му бе познат, Риведа можеше да се закълне — да е достатъчен, за да събуди спящата памет на момчето? Риведа рискуваше много, като залагаше на предположението, че Рейота наистина е посветен в тайната.
Напрежението нарастваше, пулсираше в звуците, отекващи във високия сводест таван. Сферата сияеше все по-силно — докато стана почти напълно прозрачна и играта на спиралите от цвят и огън можеше да се проследи точно; после пак помръкна; и пак засия силно.
Устните на момчето се отвориха. То ги облиза конвулсивно; очите на восъчножълтото му лице приличаха на очи на затворник, който наднича иззад решетки. Изведнъж той също запя — със странен, пресипнал, задъхан глас, като че ли мозъкът му тръпнеше от усилие и заплашваше да пръсне черепа му.
„Не, каза си Деорис, колкото и слабо да бе запозната с това, което ставаше… този ритуал не е нов за него“.
Риведа рискува и успя. Две части от ритуала бяха всеизвестни; но Рейота знаеше третата част, тайнството, което превръщаше обикновения ритуал в призоваване на невероятна мощ. Рейота знаеше — и бе принуден от волята на Риведа, разбуден от спомените и въздействието, което песнопенията имаха върху помрачения му разум, да произнесе на всеослушание тайните думи — да ги използва — открито!
Деорис почувства приятна възбуда. Бяха разрушили древната стена, обгърнала в тайна старото заклинание, чуваха и виждаха нещо, което никои, освен най-висшите служители на една, вече почти легендарна секта, можеха да видят и чуят — и то след полагане на страшна клетва за мълчание до смърт!
Магическото напрежение нарастваше все повече, тялото на Деорис изтръпваше, трептенията нахлуваха като вълна в мозъка й. Сега гласът и движенията на Рейота ставаха по-ясни и уверени; споменът отваряше съзнанието му, разтърсваше тялото му. Сега той беше основната фигура в триъгълника — с ясен, звучен глас, с уверени, точни движения. Зад мъртвешката маска на лицето очите му горяха с жив огън. Мелодията се понесе като стихия, като гигантска вълна в океана, и понесе Риведа и Деорис като сламки в кипящ водовъртеж.
В сферата проблесна светкавица; огън пламна на върха на сребърната пръчка, която Риведа все още стискате в ръката си. Разположените в триъгълник тела се огъваха под напора на невероятна сила, почти видима, пулсираща енергия, чието сияние ту пламваше ярко, ту почти угасваше. Над тях просия светкавица и гръмотевичен грохот разцепи въздуха.
Тялото на Риведа се отметна назад — вдървено и изправено като колона, и тогава внезапен ужас обзе Деорис. Те принудиха Рейота да извърши това — да предизвика свещените сили, да разбуди великото тайнство. И защо? Та това бе светотатство — черна магия и богохулство — тя беше длъжна да го спре — по някакъв начин! Но вече нямаше сила да спре дори себе си. Гласът не й се подчиняваше, тялото й се бе превърнало в статуя от лед; властната стихия на силата ги помиташе.
Станалото вече непоносимо пеене постепенно прерасна в една-едннствеяа Дума — словото, което ничие човешко гърло не би могло да произнесе — за него бяха нужни трима, за да го преобразят от нищо незначеща последователност от срички в безумен ритъм, който изкривяваше времето и владеете над пространството. Деорис чувстваше как Словото изгаря езика й, струваше й се, че ще го изтръгне от гърлото, черепът й пулсираше и сякаш всеки миг щеше да се пръсне…