— Тя е и шакти сидхана.
— Като се имат предвид постоянните ограничения, които сам са налагаш — прошепна Надастор, — наистина си рискувал много. Знаех, разбира се, че имаш на разположение голяма сила; това ми беше ясно от самото начало. Ако не бяха вбесяващите забрани на ритуала…
— За мен вече няма забрани! — избухна диво Риведа. — Оттук нататък ще работя така, както аз и само аз намирам за добре! Не се побоях да се изложа на най-големи опасности, за да овладея силата и сега никой не може да ми забрани да я ползвам! — Той вдигна лявата си ръка, прилична на голяма кървава рана, и бавно описа знак, който накара Деорис да изохка неволно от страх. Нямаше вече път назад — този знак, направен с лява ръка, беше богохулство, за което единственото наказание бе смърт — дори по законите на Сивия храм. Тя имаше чувството, че знакът доби осезаема форма, която затрепти във въздуха между двамата мъже.
Надастор се усмихна.
— Така да бъде — кимна той. — А сега нека първо се опитаме да спасим ръцете ти. Що се отнася до момичето…
— Тя не те засяга! — прекъсна го грубо Риведа.
— Всяка сила се заплаща със слабост — усмихна се спокойно Надастор. — Ако не беше така, ти нямаше да бъдеш тук. Много добре, ще се погрижа за нея.
Деорис усети, че й призлява — по същия начин Риведа се беше присмивал на Микон и Домарис.
— Ако си й предал такива познания, тя е прекалено ценна, за да допуснем женствеността й да бъде унищожена от… това, което я е досегнало.
Надастор пристъпи към леглото; Деорис затвори очи и лежа неподвижно като мъртва, докато Черният маг сваляте несръчно направените превръзки и отново превърза умело раните. Докосването му беше толкова студено и безлично, сякаш превързваше каменна статуя. Риведа стоеше до него през цялото време, и когато Надастор свърши работата си, коленичи и протегна обвитата си в превръзки ръка към Деорис.
— Риведа! — прошепна тя безсилно.
Гласът му не беше по-силно от нейния, когато отговори:
— Това още не е провал. Ние ще го превърнем в триумф — двамата с теб. Призовахме огромна сила, Деорис, и сега тя е наша — на наше разположение!
Деорис искаше да чуе поне една нежна дума. Тези постоянни разговори за сила и власт я плашеха и измъчваха; беше видяла какво призоваха и искаше само едно — да го забрави завинаги.
— Това беше Силата на Злото! — прошепна тя с пресъхнали устни.
Риведа отвърна със старата си разяждаща злъч:
— Какво е това постоянно дърдорене за добро и зло! Трябва ли всичко да е красиво и лесно? Нима ще избягаш още първия път, когато видиш нещо, което не се покрива с красивите ти мечти?
Засрамена и готова както винаги да отстъпи, тя измънка:
— Не. Прости ми…
Гласът на Риведа стана отново нежен.
— Не, няма да ти се сърдя за страха, Деорис! Смелостта не ти изневери, когато имахме наистина нужда от нея. Сега, когато страдаш толкова, нямам право да те измъчвам с упреци. Опитай се да поспиш. Трябва да възстановиш силите си.
Тя протегна ръце към него. Болезнено копнееше за прегръдките му, за обич и успокоение — но изведнъж, без никакъв видим повод, Риведа забълва ужасяващи, богохулни проклятия. Крещеше и проклинаше като луд, изреждаше налудничави, изпълнени с омраза думи на всички езици, който познаваше, лееше ужасна, нетърпима, черна ненавист, докато Деорис отдавна прехвърлила всички граници на страха и търпението, не започна да ридае на глас. Риведа спря едва когато гласът му изневери, и се хвърли по лице на каменното легло до Деорис. Раменете му потръпваха. Нямаше сили да помръдне нито да произнесе и дума повече.
След време Деорис се размърда мъчително и положи ръка на лицето му. Това като че ли го извади от дълбок унес; той се обърна уморено и се взря в момичето с широко отворени, изпълнени с болка очи, изпъстрени с мрежа от червени кръвоизливи.
— Деорис, Деорис, какво сторих с теб? Нима още не си ме презряла — след всичко, което се случи? Бягай, докато можеш, напусни ме — аз нямам право да искам нищо повече от теб!
Тя притисна по-здраво ръка към лицето му. Не можеше да се изправи, но гласът й трепереше от вълнение, когато отвърна:
— Аз ти дадох това право! Ще бъда там, където си и ти! Какво значение има страхът? Риведа, още ли не си разбрал, че те обичам?
Зачервените очи трепнаха. За първи път от месеци той се наведе над нея и я целуна с неудържима страст, без оглед на болката, която и причиняваше. После се отдръпна стреснато… но Деорис беше сключила тънките си пръсти около китката на дясната му ръка — точно над превръзките.
— Обичам те — повтори тя тихо. — Обичам те толкова, че съм готова да се изправя с теб срещу демоните — и срещу боговете, ако трябва!