Потъмнелите от болка и скръб очи на Риведа се затвориха за миг. Когато отново повдигна клепачи, лицето му беше спокойно — студена, невъзмутима маска.
— Възможно е да поискам от теб точно това — каза той с тих напрегнат глас, — но не забравяй, че по целия път ще бъдем заедно.
Надастор, скрит в сенките зад тежката врата, поклати глава и тихичко се засмя.
3.
Дълго време Деорис се мяташе между кратки моменти на просветление и дълги дни на адски страдания и трескавите кошмари на неестествен, предизвикан от упойките сън. Риведа нито за миг не напусна мястото си до леглото й; всеки път, когато тя дойдеше на себе си, той бе до нея — мрачното му, безизразно лице издаваше, че с потънал в дълбок размисъл — понякога четеше задълбочено някой от множеството прастари свитъци, натрупани около него.
Надастор идваше и си отиваше, и Деорис често имате възможност да чуе разговорите им — но моментите, когато беше в пълно съзнание, бяха толкова кратки и болезнени, че й беше трудно да определи кое е действителност и кое — поредният кошмар. Спомняше си как веднъж, когато отново дойде на себе си, видя Риведа, който си играеше с огромна змия — тя се гърчеше и търкаше глава в главата му като глезено котенце — но когато дни по-късно му спомена за това, което бе видяла, той я изгледа напълно безизразно и категорично отрече.
Надастор се държеше любезно и кротко с Риведа — говореше с него като равен с равен, но същевременно давате да се разбере, че в познанията на Риведа има големи празноти, който час по-скоро трябва да се премахнат. Когато най-сетне се убедиха, че животът на Деорис в вън от опасност и тя прекарваше вече по-дълго време в съзнание, без да бъде под влияние на упойващи вещества, Риведа се зае да й чете от старите свитъци — четеше й неща, които караха кръвта да се смръзва в жилите й. Полека-лека Риведа започна да й показва новата си власт над естеството и страхът на Деорис започна да изчезва — или се скри в най-дълбоките кътчета на съзнанието й. Тя започна да се убеждава, че Риведа вече никога не би позволил поради неопитност силите на мрака да вземат връх над него.
Само едно нещо Деорис не можеше да приеме — най-неочаквано Риведа беше станал амбициозен — някогашната му неутолима жажда за знания се бе превърнала в алчен копнеж за власт. И тя не посмя да му каже, че това я изпълваше с дълбоко безпокойство и съмнения — лежеше кротко и слушаше — обичта й към него беше прекалено силна, за да се опита да възразява, а при това беше убедена, че дори да се опита, думите й няма да му въздействат по никакъв начин.
Никога досега Риведа не беше се държал толкова нежно с нея, Деорис остана с впечатлението, че целият му досегашен живот бе прекаран в напрегната борба между противоположни сили, бушували в съзнанието му. Тази битка в името на добродетелта го бе направила строг, сериозен и отчужден. Сега, когато битката бе приключила и Риведа се беше преклонил пред властта на черната магия, ужасът и злото на черното тайнство сякаш бяха погълнали вродената му жестокост — и той си позволяваше да бъде нежен и кротък, не криеше природната си непринуденост и в отношенията им се настани някаква нова, простичка топлота. Деорис чувствате как детинското й обожание постепенно отстъпва на нещо по-различни, по-дълбоко… Веднъж, когато той я целуна с тази новооткрита нежност, тя се притисна към него, доловила най-сетне у себе си събудения инстинкт, стар като света.
Той се позасмя и каза меко:
— Скъпа моя… нали още имаш силни болки?
— Не са чак толкова силни и аз… искам да бъда с теб, да заспивам и да се събуждам в прегръдките ти — както не е било никога досега.
Прекалено развълнуван, за да говори, Риведа я привлече към себе си.
— Тази нощ ще спя до теб — обеща той. — Аз… също искам да те видя до себе си, като се събудя.
Той я прегърна много внимателно. Боеше се да не й причини болка, а тя за първи път в живота си почувства истински тялото му — едновременно толкова познато и толкова чуждо; защото през всички тези години той си бе останал далечен и чужд — и сега Деорис внезапно се смути от мъжа така, както никога не се бе смущавала от жреца по време на студената им, церемониална любов.
Риведа я любеше нежно, искрено, с откровено себеотдаване, на което никога не си бе представяла, че е способен. Първоначално се страхуваше, че тялото й още не може да понесе пристъпите на страстта, но когато се убеди, че никаква болка не може да надмогне желанието й, за първи път се остави докрай на порива на собственото си тяло — и Деорис видя Риведа такъв, какъвто не беше го виждала никога досега — те се сливаха не в страстния, сляп порив на младостта, а с измъчената, надделяла жестоки изпитания любов на неговата зрялост — и нейната разцъфнала женственост.