Деорис кимна мълчаливо. Знаеше, че няма да живеят вечно в подземния лабиринт. Въпреки болките, ужаса, и новия страх от Риведа и за Риведа, бяха за нея седмици на почти идилично щастие — тя витаеше някъде извън време и пространство, изпълнена с блаженство от новата близост и новите чувства между двамата; всичко това изведнъж се озова в миналото.
— За теб ще бъде най-сигурно да живееш под закрилата на сестра си. Тя те обича и от обич към теб няма да настоява с въпросите си. — Риведа взе нежно ръката й и седя дълго до нея, без да каже дума; най-сетне поде: — Казвал съм ги, Деорис, не съм човек, на когото може да се разчита. Мисля, че дори го доказах — старата горчивина отново се бе появила в гласа му. После попита плахо и колебливо: — Кажи ми, още ли си… моя жрица? Изгубих правото да ти заповядвам. Предлагам ти свобода, ако я искаш.
Както бе постъпила веднъж преди години, Деорис пусна ръката му и се свлече на колене пред него. Притисна лице в робата му в отчаяно покорство я прошепна:
— Казах ти, че съм готова да застана срещу всички заедно с теб. Защо отказващ да ми повярваш?
Риведа я повдигна много внимателно и нежно.
— Остава само още нещо — каза той много тихо. — Знам, че изстрада много и нямам право да ти налагам нищо, но… но ако не го сторя тази нощ, трябва да измине цяла година, преди да опитаме отново. Това с Нощта на Надира — единствената нощ през годината, когато мога да осъществя това, към което се стремя.
Деорис не се поколеба нито за миг, но когато отговори, гласът й потреперваше.
— Аз съм на твоите заповеди — каза тя, използвайки ритуалната фраза на Сивите.
З.
Няколко часа по-късно дойде глухонямата. Тя съблече Деорис, изкъпа я, изпълнявайки всички необходими ритуали по пречистването, и я облече в някакви странни одежда, изпратени от Риведа. Най-отдолу сложи Дълга, надиплела роба от лен, толкова фин, че почти прозираше; над нея дълга разцепена отстрани копринена туника, вкоравена от бродерии — цялата беше изпъстрена с неразбираеми символи. Косата й, която отново беше дълга и все така гъста, прибра в сребърна мрежичка. Накрая оцвети босите й нозе с някакви тъмна боя.
Точно когато глухонямата старица приключи с работата си, Риведа се върна — и Деорис забрави собственото си необичайно облекло при вида на промяната у него.
Никога не беше го виждала облечен в нещо друго освен в обичайната сива роба — една по-широка, за церемоните, и втора, по-тясна и по-изтъркана, за всеки ден. Днес дрехите му грееха във всички цветове на дъгата — но цветовете бяха толкова крещящи, че от тях я забодяха очите — и изпита необясним страх. Бледорусата му коса сияеше като бяло злато под тежка диадема, увенчана отгоре с рога, която донякъде скриваше лицето му; туниката му беше аленочервена — както и нейната; символите по нея накараха Деорис да извърне засрамено лице; повечето бяха обикновени, ежедневни знаци, които използваха всички, но в съчетание с тези, избродирани по нейната туника, добиваха груб, отблъскващ смисъл. Под бродиралата туника Риведа носеше втора, по-тънка и тясна, яркосиня на цвят — за Деорис това беше връх да светотатството, защото синьото беше цвета на Каратра и само жени можеха да го носят; не смееше да погледне нито него, нито собствените си дрехи, и лицето й пламтеше непоносимо. Над всичко носеше широка черна мантия. Като видя, че първоначалното й изчервяване преминава в мъртвешка бледност, Риведа се усмихна строго.
— Пак не мислиш, Деорис! Поддаваш се на детинските си суеверия! Хайде, повтори това, на което съм те учил за вибрациите на цветовете!