Деорис се почувства като глупаво дете — и се засрами още повече.
— Червеното събужда жизнените сили — започна тя, рецитирайки, — докато синьото дарява покой и равновесие, помага при трески и възпаления. Черното поглъща и усилва вибрациите.
— Така е по-добре — кимна той доволно. Огледа критично дрехите й, очевидно остана доволен и каза: — Остава само още едно. Ще сложиш ли това заради мен, Деорис?
И той й подаде един колан. Коланът бе направен от дървени халки свързани с червена коприна. Копринените връзки между халките бяха сплетени така, че образуваха странни възли; по самите халки бяха издълбани тайнствени знаци. Някакъв инстинкт се надигна у Деорис и пръстите й неволно се отдръпнаха, за да не докоснат колана. Риведа каза по-сурово:
— Страхуваш ли се да го носиш, Деорис? Трябва ли да губим ценно време за обяснения?
Тя поклати смутено глава и започна да завързва колана, но Риведа се наведе, за да го постави той. Силните му ръце увиха колана плътно около тялото й завързаха връзките по непознат за нея начин и накрая пръстите му описаха ясен знак над възела.
— Ще носиш този колан, докато аз лично ти наредя да го свалиш — каза той. — А сега да вървим.
Деорис бе почти готова да се възпротиви, когато разбра накъде я води Риведа — към ужасната крипта на Аватар, където лежеше Човекът със скръстени на гърдите ръце — окован за вечни времена. Когато влязоха, ту започна да следи, вцепенена от ужас, действията на Риведа, който се зае да пали огън на олтара — на който не бе трепвал пламък от векове. Обгърнат в яркоцвените си одежди като в пламък, Риведа занарежда думите на призоваваща заклинание с плътния си, нисък глас. Деорис, разпознала заклинанието, не можеше да помръдне и с малкия си пръст, сякаш бе скована в леден саркофаг. Разбираше какво призовава мъжът пред нея… Луд ли беше Риведа? Какво бе това — лудост или величествена, горда, ненадмината храброст? То беше страшно злодеяние… Но така ли беше наистина? И най-вече — защо го правеше?
Изпаднала в тъпо безразличие, тя осъзна, че няма друг избор — неин ред бе да присъедини гласа си към заклинанието. Гласовете се преплетоха в ужасна хармония — строфа и антистрофа, призоваваха… молеха… настояваха…
Риведа се обърна рязко към високия каменен олтар, където лежеше дете. Деорис притисна ръце към устата си, за да не извика, защото позна детето: Ларин, сина на Карахама, братът на Демара — кръвният син на Риведа…
Детето гледате безразлично, явно силно упоено. Това, което направи Риведа, не отне повече от миг. Детето само изплака едва чуто и потъна в сън, Риведа се обърна отново към олтара. Деорис чувствате, че се задушава — нищо нямаше смисъл; това беше ужасен, дяволски ритуал дело на безумец!
От сенките излезе Надастор, отвърза момчето от олтара, повдигна малката, безжизнена фигурка и я изнесе от криптата. Деорис и Риведа бяха сами в светилището на Мрака — тук, където Микон бе понесъл ужасните си мъки — и… беше останал победител. Насаме с Безименния бог…
Разумът отказваше да й служи; звук и цвят се преплитаха и й причинява физическа болка; започваше да разбира смисъла на отвратителния, богохулен ритуал: Риведа искаше в безумието си да освободи ужасната сила на окованото божество на мрака; искаше да изтръгне от бездната Черната звезда. Но имаше и нещо повече… нещо, което тя не разбираше докрай — или не искаше да разбере?
Деорис падна на колене; невъобразим ужас беше я стиснал за гърлото, и въпреки че всичко и нея крещеше: „Не! Не, не, не, не!“, ужасната хипноза на ритуала я държеше така, че не можеше нито да помръдне, нито да издаде звук. Достатъчна беше една нейна дума, един жест на съпротива, и сложно изградената сила на ритуала щеше да рухне; Риведа трябваше да се провали, не можеше, не биваше да успее — но тя нямате власт над гласа си, не можеше да помръдне нито крак, нито ръка… И защото не събираше сили да се изправи срещу Риведа, съзнанието й подари убежище в самообвинения.
Не можеше, не смееше да разбере това, което ставаше пред очите й; мозъкът й отказа да възприема каквото и да било. Очите й помъртвява като на слепец и макар че Риведа забеляза как последните останки от разум я напускат, това не отклони вниманието му; целият беше погълнат от това, което вършеше.
Пламъкът на олтара лумна по-високо.
Окованият, безлик истукан се раздвижи…
Деорис виждаше как от всички потънали в сенки ъгли я гледа с насмешка човекът с кръстосани ръце… После за миг видя същото, което виждаше и Риведа — окована, безлика фигура, изправена пред олтара, но и този образ се разми и отстъпи място на черна, сгърчена маса, която се движеше, като че ли се бореше да разкъса невидими окови.