После я заслепи ярка светлина и тя имаше чувството, че пада, Риведа я подхвана, мерна се отново ужасната усмивка на оживелия истукан, светлините се въртяха шеметно в кръг; Риведа я постави на олтара и тя смътно разбра какво става, когато усети влажния камък под гърба си. Не тук! Не тук, където бе текла кръв…
„Но детето не е мъртво!“ каза си тя с налудничава увереност. „Щом е живо, няма нищо страшно…“
4.
Като че ли се издигаше през дълбоки, мъртви води, Деорис бавно изплува към светлината. Беше и студено, боляха я недоизлекуваните рани. Огънят на олтара беше загаснал; навсякъде цареше пълен мрак.
Риведа, сякаш никога не бе изпадал и онова ужасно, подобно на транс състояние, я повдигна внимателно от олтара. Спокойно и невъзмутимо той започна да и помага да оправи дрехите си, а Деорис, болна, измъчена и отвратена знаеше много добре, че той си спомня една друга нощ в това подземие — преди години…
Някъде далече хлипаше дете. Собственият й ужас и объркване нараствах; все повече — докосна лицето си с ръце, за да се убеди, че не плаче самата тя.
На вратата на стаята, в която Деорис прекара последния месец, Риведа спря и започна да обяснява със знаци нещо на глухонямата старица.
После се обърна отново към Деорис и каза с глас, който я накара да се вледени до мозъка на костите си:
— Утре ще те изведат от лабиринта. Можеш да се доверяваш на Демара, но все пак бъди предпазлива. Помни всичко, което ти казах, особено по отношение на сестра ти Домарис. — Той помълча, после неочаквано се отпусна на колене пред ужасеното момиче, взе ледената й ръка, притисна я до устните си и прошепна:
— Деорис… любов моя!
После пусна бързо ръката й, стана и преди Деорис да отвори уста, беше изчезнал.
КНИГА ЧЕТВЪРТА
РИВЕДА
„… според всеобщото убеждение Доброто може да расте и да се съхранява само, а Злото се разраства като тумор, докато се самоунищожи. Но може би в убежденията ни има никаква грешка — какво лошо би имало в това Доброто да се развива и разраства, докато унищожи изцяло и завинаги Злото?
…всеки се ражда с определени неосъзнати познания. Човешкото тяло от плът и кръв, което трябва да се храни с растенията и техния плод, и с месото от избити животни, не е подходящо обиталище за вечния дух… затова всички умираме… но някъде в бъдещето се крие възможността да бъде създадено съвършеното тяло, което може да надживее и безсмъртните скали… Нещата, които научаваме, са като камък, от който излита искра; искрите палят огън; а светлината на огъня разкрива странни неща в Дълбините на мрака… В мрака могат да се научат много неща, които Светлината не с видяла и никога няма да види…“
Първа глава
СВЕТЪТ НА СЪНИЩАТА
1.
— Но защо, Домарис? — попита Деорис. — Защо го ненавиждаш толкова?
Домарис се беше облегнала на каменната пейка, където бяха седнали. Играеше си с едро сухо листо, паднало в гънките на дрехата й, после го хвърли в езерото, ширнало се пред тях. Малки вълнички тръгнаха на всички посоки, блещукайки на слънчевата светлина.
— Не мисля, че мрази Риведа — каза замислено Домарис и понамести натежалото си тяло, като че ли изпитваше болка. — Но не му вярвам. Има… има нещо в него, което ме кара да потръпвам всеки път, когато го видя — тя хвърли поглед към Деорис, и това, което видя в бледото, отслабнало лице на сестра си, я накара да добави успокоително: — Не ми обръщай внимание, Деорис. Ти познаваш Риведа много по-добре от мен. А аз… Е, може би всичко е въпрос на въображение! Бременните жени често имат странни приумици.
В другия край на градината рошавата глава на Микаел се появи иззад един храст я отново се скри; двамата с Лиза играеха на криеница. Момиченцето затича пред тях.
— Видях те, Микаел! — извика то пискливо и се скри зад полите на Домарис. — Куку!
Домарис се засмя и погали момиченцето, после погледна сестра си с явно задоволство. През последните месеци по-младото момиче се беше променило видимо — и то на добро. Деорис вече не беше невероятно слабото, полупрозрачно същество, увито е превръзки, което Домарис отведе от Сивия храм. Лицето й бе започнало да възвръща цвета си, въпреки че според Домарис все още бе прекалено бледа; вече не беше и толкова болезнено слаба… Домарис се понамръщи, защото едно постоянно подозрение я загриза отново. „Мога да разпозна тази промяна!“ Домарис никога не се натрапваше и не би принудила сестра си да й се довери, но постоянно й тревожно се чудеше какво точно се бе случило с Деорис. Какво й бяха сторили? Тази история с падането на вълнолома… звучете някак недостоверно.