— Не са много тези, които питат за него — поясни човекът, за да се извини, но накрая явно откри това, което търсете, и вместо да започне да хвали качествата на парфюма, само пръсна една капчица от него на четката и я размаха във въздуха.
Домарис и Деорис вече ги бяха настигнали и спряха, любопитни да помиришат непознатия аромат. Очите на Домарис се разширяха.
— Невероятно!
Ароматът още се стелеше във въздуха, докато Микон отброи няколко монети, подаде ги на продавача и взе шишенцето. Тънките му пръсти опипаха внимателно филигранния обков.
— Такива орнаменти се срещат на Ахтарат — мога да ги позная дори така… — все още усмихнат, той се обърна и поднесе парфюма на момичетата, която започнаха да се взират удивено в красивите миниатюрни фигурки.
— Какво с цветето, което ухае така? — попита Домарис, поднасяйки шишенцето към лицето си.
— Расте в Ахтарат, обикновен бурен — каза рязко Арват.
Микон се обърна към Домарис, а видът му бе такъв, сякаш двамата споделяха някаква обща тайна.
— Ти харесваш също като мен този мирис, нали?
— Прекрасен е — отвърна замечтано Домарис. — Но и странен. Странен и очарователен.
— Да, това цвете расте в Ахтарат — продължи по-тихо Микон. — Цветовете му са кървавочервени и се намира само около Звездната планина; то е диво и селяните често го изкореняват, защото никне къде ли не. Когато цъфти, всичко наоколо е пропито с мириса му. За мен то е по-прекрасно от всяко цвете, което расте под грижите на градинари. Аленочервено — цветът му е толкова ярък, че те заболяват очите да го гледаш, особено когато е осветено от слънцето, жив цвят-слънчев цвят — изведнъж гласът му зазвуча уморено, той посегна, взе ръката на Домарис и затвори нежно, но решително пръстите й около шишенцето. — Той е за теб, Домарис… защото и ти като онова цвете си увенчана със слънчева светлина.
Думите можеха да минат за обикновена любезност, но Домарис преглътна, за да не се разплаче от вълнение. Опита се да благодари, но ръцете й трепереха и гласът й изневери. Микон сякаш и не очакваше отговор, защото продължи, вече съвсем тихо, сякаш думите му биха предназначени единствено за нея:
— … увенчана със светлина… как бих искал поне веднъж да видя лицето ти… слънчево цвете…
Арват стоеше неотстъпно до тях, смръщел като буреносен облак. Накрая той не издържа и наруши настъпилото мълчание с раздразнителен тон:
— Няма ли да продължаваме! Да не би да искате да замръкнем тук?
В същия миг Деорис се озова до него и го хвана под ръка със собственически жест, оставяйки Домарис да върви напред с Микон — привилегия, която друг път Деорис ревниво пазеше за себе си.
— Някой ден ще я отрупам с такива цветя… — измърмори Арват, взрян неотклонна във високото момиче, което вървеше редом с Микон. Огнената й коса като че ли наистина бе увенчана с корона от лъчи. Деорис, недочула, го попята какво е казал, но той отказа да повтори думите си.
Четвърта глава
РЪЦЕ НА ЛЕЧИТЕЛЯ
1.
Раджаста вдигна очи от свитъка, в който се бе зачел, и установи, че голямата библиотека е празна. Струваше му се, че само преди мигове с бил заобиколен от тихия шум на хартията и монотонните гласове на писарите. Сега нишите бяха потънали в мрак. Единственият човек в залата, освен него самия, беше някакъв библиотекар, потънал в диплите на робата си така, те че можеше да се разбере полът му. Човекът събираше разпилени свитъци от масите.
Раджаста поклати глава, нави свитъка, пъхна го с кальфа му и го остани на масата. Наистина, нямаше друга работа за днес, но все пак се подразни от мисълта, че е чел и препрочитал толкова пъти един-единствен свитък — при това такъв, който и без това би могъл да цитира наизуст. Все така раздразнен, Раджаста стана да си върви — и едва тогава установи, че всъщност в залата има и друг някой.
Микон седеше, потънал в мрака, пред една маса наблизо. Обичайната му усмивка се губеше в сенките, които играеха по лицето му. Раджаста се изправи пред него и за миг се вгледа в ръцете му и се замисли за всичко, което те издаваха — особени ръце, странно разтеглени, като че ли пръстите бяха насилствено удължавани — сега лежаха върху масата, привидно отпуснати, но изпълнени със скрито напрежение. Бързо и нежно Раджаста взе безсилните пръсти в своите, сключвайки яките си длани около тях.
— Изглеждаха… като жива болка — чу с учудване собствения си глас Жрецът на Светлината.
— Така и ще бъде, ако го допусна — лицето на Микон съхрани заученото спокойствие, но пръстите трепнаха леко. — Мога, поне до известна степен, да държа болката далеч от себе си. Чувствам я… — той се усмихна уморено, — но същността ми успява да я пропъди… докато не се уморя. По същия начин карам да ме чака и смъртта.