— Тъкмо ти надали би се поддала на странни приумици, Домарис — възрази Деорис. — Защо не му вярваш?
— Защото… защото не се държи честно с мен; крие мислите си и съм убедена, че ме е лъгал неведнъж — внезапно гласът на Домарис стана леденостуден. — Не му вярвам, защото имам чувството, че ти причинява зло. Този човек те използва, Деорис… Любовник ли ти е?
— Не! — отрицанието беше рязко, почти инстинктивно.
Лиза, които седеше забравена от двете на коляното на Домарис, въртеше очи ту към едната, ту към другата сестра, смутена и малко обезпокоена; после се усмихна, свлече се на земята и хукна да гони Микаел. Случваше се възрастните да си говорят и така. Доколкото се простираха познанията на Лиза, това рядко имаше никакви последици, затова и не обръщаше внимание на споровете им — но се бе научила да не ги прекъсва.
Домарис се премести малко по-близо до Деорис и много предпазливо каза:
— Кой тогава?
— Аз… не разбирам какво искаш да кажеш — отвърна Деорис; но очите й имаха израза на уплашено животно, попаднало в капан.
— Деорис — каза меко сестра й, — бъди честна с мен, котенце; да не мислиш, че ще можеш да го криеш до безкрайност? Аз съм служила на Каратра по-дълго от теб; макар и не с такъв блестящ успея.
— Не съм бременна! Не с възможно — не искам! — после, овладяла пристъпа на паника. Деорис потърси опора в предизвикателството. — Нямам никакъв любовник!
Спокойните сиви очи отново срещнаха изпитателно нейните.
— Може да си магьосница — каза с премерен тон Домарис, — но всичките ти магии нямат сила срещу това чудо.
Тя понечи да прегърне момичето, но то отблъсна капризно ръката й.
— Недей! Казах ти, не съм бременна!
Протестът беше толкова гневен, че Домарис се стресна. Как беше възможно Деорис да лъже толкова уверено, освен ако… освен… „Нима проклетият Сив маг я с научил на своите коварства?“ Мисълта я разтревожи.
— Деорис — настоя тя, — кажи ми, Риведа ли е?
Деорис се отдръпна от нея, нацупена и поуплашена.
— И така да е — въпреки че няма нищо подобно — това с мое право! Ти се възползва от своето!
Домарис въздъхна; щеше на си има проблеми с Деорис.
— Да — отвърна уморено по-възрастната жена — нямам право и не искам да те обвинявам. Но… — тя хвърли поглед към тичащите из градината деца и сви полуусмихнато вежди. — Имам право да ми се иска да беше някой друг на негово място.
— Ти го мразиш! — изплака Деорис. — Ужасна си… Мразя те!
Тя скочи на крака и излезе тичешком от градината, без да се обърне нито веднъж, Домарис понечи да я последва, после се отпусна отново на пейката и тежко въздъхна.
„Каква полза?“ Чувстваше се смъртно уморена и нямаше сили да се бори с капризите на сестра си. Тъкмо сега не се чувстваше способна да се справи със собствения си живот… Как би могла да се заеме да подрежда живота на Деорис?
Когато носеше сина на Микон, Домарис се отнасяше към собственото си тяло с особено страхопочитание: дори съзнанието, че съдбата на Микон ги следва като сянка, не можеше да помрачи щастието й. Сега, с детето на Арват, всичко бе много по-различно; това беше дълг, изпълнение на даден обет. Тя беше примирена, но не и щастлива. Беше претръпнала на болки, но я измъчваше таен страх. Думите, на майка Изоуда се въртяха постоянно в мислите й. Домарис изпитваше някаква виновна обич към детето на Арват — като че ли бе се провинила пред него, като допусна да го зачене.
„Но защо все пак Деорис се държи така? Може би детето наистина не е от Риведа и тя се бои от ревността му.“ Домарис поклати глава, неспособна да си изясни странното поведение на сестра си.
Някои дребни, но недвусмислени признаци я бяха убедили в състоянието на Деорис; и Домарис бе озадачена и натъжена от нежеланието на момичето да го признае. Не я тревожеше толкова лъжата, колкото причината за нея.
„Какво съм сторила, та сестра ми вече не ми се доверява?“
Тя стана, въздъхна тихичко, и запристъпва тежко към широката арка, която водеше към вътрешните постройки. Не спираше да се укорява, че е пренебрегнала сестра си. Беше потънала в своята скръб по Микон; после дойде бракът й с Арват, продължителната болест след загубата на първото дете… А и задълженията й към Храма не бяха малко. Въпреки това чувстваше, че по някакъв начин е трябвало да се поинтересува и от Деорис.
„Раджаста ме предупреди още преди години“, каза си тъжно Домарис. Това ли бе имал предвид жрецът? „Да бях се вслушала по-внимателно в думите му! Сега, ако съм изгубила доверието на Деорис…“ Домарис спря дотук и направи опит да се успокои. „Деорис винаги е била особена, винаги е била склонна да се бунтува. При това е боледувала дълго — може би дори не ме лъже, а още не знае за състоянието си, защото не е забелязала признаците или ги е отдала на болестта. Нищо чудно да е така!“