През насълзените си очи Домарис видя градината, потънала във всички цветове на дъгата.
2.
През последните месеци Деорис бе живяла ден за ден, без да смее да мисли за бъдещето, нито пък да си припомня миналото. Плъзгаше се по повърхността на събитията: но когато спеше, спомените се връщаха и тя не можеше да пропъди: натрапчивия кошмар на онази нощ в Криптата — страшните сънища бяха толкова много и така се тълпяха около нея, че тя почти съумя да се убеди, че и кръвта по олтара, и богохулното заклинание, всичко, което бе видели и разбрала против волята си, е било само още един кошмарен сън.
Лекотата, с която съумя да подхване прекъснатата нишка на дотогавашния си живот, й помогна в самозаблудата. Никой не оспори нито за миг разказа на Риведа.
По настояване на Домарис, Деорис се върна да живее в нейния дом. Но нищо не беше вече същото; нови избраници обитаваха Дома на Дванадесетте; Арват и Домарис, както и Елис и Хедан, живееха в отделни малки къщички в друга част от земите на Храма. Деорис бе посрещната радушно и бързо стана част от семейния им живот. До днешния ден Домарис никога не бе Правила опит да постави под въпрос разказа й за времето, което бе прекарала, далеч от нея.
„Длъжна бях да се досетят!“ Деорис потръпна суеверно. Много късно предната нощ Демара се бе промъкнала в дома им и бе дошла в нейната стая, цялата разтреперана, шепнейки отчаяно:
— Деорис! О, Деорис, знам, че нямам право да бъда тук, но моля те, не ме отпращай! Толкова ужасно ме е страх!
Деорис бе взела момичето в леглото при себе си, и когато уплашеният плач най-сетне заглъхна, започна да я разпитва:
— Какво има, Демара? Какво се е случило? Няма да те отпратя, мила, каквото и да стане — кажи ми спокойно какво те е уплашило! — Тя погледна болезнено слабото, свито на кълбо момиче с огромни, уплашели очи, и допълни успокоително: — Домарис рядко влиза в стаята ми по това време, но дори да дойде, ще… ще намеря какво да й кажа.
— Домарис… — повтори Демара бавно и се усмихна с тази мъдра и тъжна усмивка, която бе толкова неподходяща за детското й лице — Домарис не знае, че съществувам; Деорис. Това, че ще ме види, няма да промени нищо. — Тя седна у леглото й загледа Деорис със странните си сребристосиви очи — после изведнъж погледът й стана напълно безизразен, бялото на очите се виждаше от всички страни на ириса. — Много скоро едни от нас трите ще умре — каза тя с особен, равен глас, блуждаещ като очите й. — Една от нас трите ще умре и ще вземе и детето със себе си. Смъртта ще докосне и втората, но ще вземе само детето й. А третата ще моли Смъртта на дойде и да вземе и нея, и детето й, но ще живее, за да проклина и въздуха, който диша.
Деорис сграбчи слабите рамене и разтърси силно Демара.
— Ела на себе си! — извика с висок, разтреперан от страх глас. — Знаеш ли изобщо какво говориш?
Демара се усмихна странно. Лицето й бе отпуснато и неестествено разкривено.
— Домарис, ти и аз — Домарис, Деорис, Демара… Ако казваш трите имена много бързо едно след друго, звучат като едно, нали? Но нас ни свързват много повече неща… съдбите ни са свързани, а сега и трите носим деца под сърцата си.
— Не! — изкрещя Деорис в отчаян отказ да приеме истината. „Не, не може да е Риведа! Не е възможна такава жестокост, такава черна измами.“
Тя сведе глава, уплашена и тревожна, неспособна да срещне неестествено мъдрите детски очи на Демара. От нощта, когато тя, Риведа и странният му ученик едва че станаха жертва на заклинанието, което освободи духа на огъня й я беляза навеки с печата на дорйе, Деорис нито веднъж не бе имала повод да се заеме с ежемесечното ритуално пречистване… Беше обмисляла това, беше си припомняла страшните разкази, които си шушукаха жените-саджи за проклятия и безплодие, спомняше си и предупреждението на Малейна. Беше успяла да се убеди, че както печатът на дорйе беше белязал навеки гърдите й, така в сърцевината на нейната женственост е била опустошена, че се е превърнала в сиво, безполово същество, облечено във външната обвивка на жена. Дори когато Домарис даде по-достъпното обяснение — че е бременна — Деорис отказа да го приеме. Та нали, ако бе способна да зачене, би забременяла от Риведа много — по-рано!
Но така ли беше наистина? Риведа беше запознат с множество тайни, и може би знаеше как да предотврати забременяването й според собственото си желание. Тя се опитвате да се бори с ужасяващото прозрение, което непрестанно се натрапваше в мислите й, „О, не, не от онази нощ в подземието налудничавите заклинания… коланът, който нося и сега под долната си риза…“