С отчаяно усилие тя успя да пропъди нахлулите спомени.
„Това никога не се е случвало… беше сън, само лош сън… истински е само коланът. Но щом той е истински… Не! Трябва да има някакво Друго обяснение!“
Тогава мислите й се обърнаха към другото, което току-що бе научила от Демара и тя се вкопчи почти с облекчение в него:
— Ти!
Демара гледаше тъжно Деорис.
— Знам, че ще ми повярваш — каза тя съвсем тихо. — Презират ли ме?
— О, не, Демара, разбира се, че не — Деорис отново се взря в слабото, почти призрачно лице, което почиваше доверчиво на рамото й. Демара почти не се бе променила през изминалите три години; оставате си все същото странно, измъчено, полудиво малко момиче, което първоначално бе предизвикало у Деорис страх и недоверие — а после — съжаление и обич. Демара беше вече петнадесетгодишна, но външно това почти не й личеше; беше си същата като на дванадесет години; по-висока, отколкото бе Деорис на тази възраст, много слаба и крехка, с все същото странно излъчване на опитност и незрялост едновременно.
Демара се изправи и започна да брои на пръсти.
— Беше като страшен сън. Случи се… не помня точно, но мисля, че бе минала една луна, откакто ми напусна.
— Преди пет луни — подсказа меко Деорис.
— Едно от малките деца дойде да ме повика. Каза ми, че ме очакват в залата на звуците. В това нямаше нищо необичайно. Изучавахме въздействието на звуците с един от учениците на Надастор. Но когато отидох там, залата беше празна. Останах да почакам… И тогава влезе един жрец — цялото му лице беше покрито с маска; беше облечен и черно. Не каза нищо само … само тръгна към мен и после… О, Деорис!
Детето зарида горчиво, притиснало глава към гърдите й.
— Демара! Не е възможно!
Демара с мъка потисна хлиповете си и повтори:
— Нали ми вярваш? Нали не ме презираш?
Деорис я залюля в ръцете си като бебе.
— Не, мила, не — повтаряше тя напевно и успокоително. Знаеше много добре какво иска да каже Деорис. Извън Сивия храм на момичета като Демара се гледаше с презрение, като на уличници, но Деорис, която бе живяла в Сивия храм, знаеше, че по вътрешните закони там тези жени бяха почитани като преминали специална подготовка, почти свещени — и най-вече незаменими, под закрилата на най-високопоставените магове. Беше напълно немислимо маскиран непознат, при това жрец; да насили една саджи… Борейки се все още с недоверието си, Деорис попита:
— Наистина ли нямат никаква представа кой може да е бил?
— Не… О, знам, трябваше да кажа на Риведа, трябваше, но просто не можех, не събрах сили! След… след като черният жрец си… отиде, аз останах да лежа на земята, плачех и не можех да помръдна. Плаках много дълго, имах чувството, че никога няма да спра да плача, докато Риведа ме намери… беше ме чуя и влезе да види какво става. Той… държа се много мило с мен, като никога преди, прегърна ме, започна да ме утешава, дори малко ми се поскара и накрая успя да ме успокои. Опита се да ме накара да му разкажа какво се е случило, но аз… Боях се, че няма да ми повярва!
Деорис внезапно пусна Демара. Стоеше неподвижно като статуя, докато откъслеци от дочут отдавна разговор се въртяха в главата й; не й бе необходимо много, за да направи връзката с това, което се бе случило с Демара, и почти без да съзнава, за първи път от години насам, Деорис прошепна:
— Майко Каратра! Пази я…
Не, не, не беше възможно, такива неща не се случваха, това беше плод на болната й фантазия… Деорис продължаваше да седи неподвижна, боеше се, че изразът на лицето й ще издаде мислите й.
Най-сетне произнесе с втвърдени от ужас устни:
— Но на Малейна си казала, нали? Не може да не знаеш, че тя ще те закрили. Убедена съм, че би убила със собствените си ръце всеки, който ти с причинил и най-малката неприятност.
Демара поклати глава; след няколко минути прошепна:
— Страхувам се от Малейна. Дойдох при теб заради… заради Домарис, Раджаста уважава мнението й… Последния път, когато в нашия храм бяла открити хора от Черното братство, беше много страшно… възцари се ужас… и смърт. Ако сега Черните магьосници са се появили отново, Пазителите трябва да бъдат уведомени. А Домарис е толкова… толкова добра и красива! Струна ми се, че би съжалила дори мен…
— Ще кажа на Домарис веднага щом имам възможност — обеща Деорис, разкъсвана от вътрешна борба. — Но, Демара, не очаквай прекалено много.