— Деорис, ти винаги си била моята сила. Не ме изоставяй тъкмо сега! Толкова малко ли бе необходимо, за да успее Домарис да те обърне срещу мен?
Деорис не отвръщаше нищо. Опитвате се да не заплаче.
— Деорис, стореното е сторено и аз няма да се отрека от нищо. Прекалено късно е да побегна като страхливец; пък и разкаянието няма да ми помогне вече — тъй че е все едно. Може би постъпих…неразумно; възможно е да съм бил и жесток. Но пак ти казвам — сторено е. Деорис, тук няма никой, комуто да се доверя; моля те, Деорис, грижи се за Демара, все едно, че с твое дете. Майка й отдавна се отказа от нея, а аз… аз нямам рече никакви права над нея — ако някога сън имал.
Той помълча с измъчено лице Докосна леко мястото на дрехата й, под което се криеха ужасните белези, после ръцете му внимателно се плъзнаха към кръста й, докосвайки дървените халки на скрития под плата колан — в жеста му имаше нещо несигурно, опипващо. Когато повдигна глава и очите му срещнаха нейните, и погледа му имаше мъчителен въпрос — и страх, който тя не бе в състояние да си обясни. Риведа прошепна:
— Ти още не знаеш… дано боговете те опазят! Дано боговете опазят всички ви! Аз отхвърлих закрилата им; бях жесток с теб… О, Деорис! Помогни ми… Помогни ми!
Ледената му въздържаност се стопи като от повей на южния вятър — и с нея се стопи и целия гняв, насъбрал се в сърцето на Деорис. Тя обви врата му с ръце и прошепна задавено:
— Ще ти помогна, Риведа, ще ти помагам винаги!
Втора глава
СВЕТОТАТСТВОТО
1.
Детски плач разкъса нощта и Деорис вдигна глава от възглавницата, притискайки длани към очите, които я боляха. Плътен мрак изпълваше стаята.
Само през недобре прилепналите капаци на прозорците се процеждаха тънки струйки лунна светлина. Беше привикнала към пълната тишина, която цареше нощем в жилищата на жените-сажди… Беше сънувала нещо… Сега спомените постепенно нахлуваха и полубудното й съзнание. Тя не беше вече в Сивия храм; не беше и в скромното жилище на Риведа — живееше вече при Домарис. Сигурно Микаел се беше стреснал от нещо и се беше разплакал…
Тя се смъкна от леглото и прекоси боса тесния коридор, който делеше стаята й от стаята на сестра й. При звука от отварянето на вратата Домарис вдигна глава; беше наметнала някаква връхна дреха върху нощната си риза и притискаше до гърдите си още похлипаващото дете; червеникавите коси се лееха по раменете й като разтопена мед.
— Деорис, мила, събудихме ли те? Извинявай — тя продължи да гали объркалите къдрици на Микаел и да го полюляна успокоително. — Тихо, тихо, успокой се…
Микаел похлипваше сънливо, но явно се бе поуспокоил. Главата му полека се отпусна на рамото на Домарис; после изведнъж той се отдръпна от нея, отвори широко очи и възкликна уплашена:
— Деорис!
Момичето дойде бърза до него.
— Домарис, дай да го подържа — много е тежък за теб — упрекна тя сестра си. Домарис първоначално отказа, но после подаде натежалото от сън дете в ръцете на сестра си. Загледана в полузатворените тъмносини очи и няколкото лунички върху правилното носле, Деорис прошепна неволно:
— Колко много започва да прилича на… — и веднага млъкна. Домарис бе вдигнала отбранително ръце, сякаш да се предпази от удар. Деорис преглътна името на Микон и продължи: — Къде да го оставя?
— Тук, в леглото ми. Надявам се, че при мен ще спи по-спокойно. Съжалявам, че те събуди, Деорис. Изглеждаш толкова уморена! — Домарис се взря в лицето на сестра си — бледо и изпито, със странно безжизнен, почти летаргичен израз. — Струва ми се, че не си добре.
— Нито ми няма — отвърна безразлично Деорис. — Постоянно се безпокоиш за какво ли не. Ти самата не си в цветущо здраве — допълни тя, подтикнати от внезапен страх. С очите на обучена лечителка изведнъж съзря това, което досега, погълната от собствените си безпокойства, бе пропуснала; колко болезнено слаба беше Домарис въпреки бременността; колко остро се очертаваха гънките кости на лицето й под бялата, опъната като пергамент кожа; колко се бяха издули сините вени под нея…
Домарис поклати глава, но измъчените й черти не успяха да прикрият лъжата. Тя осъзна, че сестра й не може да й повярва, усмихна се и сви рамене, плъзвайки ръка по силно издутия си корем.
— Нали знаеш — има две неща, който само растат и никога не намаляват — завистта и коремът на бременната жена. Я виж — Микаел заспа.
Деорис отказа да приеме отклоняването на темата.
— Къде е Арват? — попита тя твърдо Домарис въздъхна.