— Не е тук. Той… — болезнено слабото й лице пламна. — Деорис, аз… аз изпълних моята част от сделката. Не съм се оплаквала, не съм бягала от дълга си! Дори не използвах срещу него това, което Елис… — тя прехапа устни и продължи: — Трябва да му родя сина, който иска! И дано това го успокои!
Деорис не знаеше за предупреждението на майка Изоуда, носи спомни своето и интуицията й подсказа останалото:
— Груб ли е с теб, Домарис?
— Вината е изцяло моя. Мисля, че убих кротостта у този човек. Стига за това! Нямам никакво право да се оплаквам. Но любовта му с като наказание, Деорис! Не издържам! — червенината по лицето й бе отстъпила място на мъртвешка бледност.
За да не я смущава повече, Деорис се обърна, за да завие по-добре Микаел, и попита:
— Защо не го даваш нощем на Елара? Така не можеш да мигнеш!
Домарис се усмихна, и погледна нежно сипа си.
— Ако не е при мен, ще еня още по-малко. Помниш ли как не разбирах защо Елис постоянно мъкне Лиза със себе си? Освен това Елара вече идва да ми помага само денем. Откак се омъжи, искам да я освободя, но тя казва, че няма да ме остани на грижите на чужда жена в това състояние — Смехът й далечно напомни за предишната Домарис. — Нейното дете ще се роди малко след моето — дори в това се опитва да ми бъде от помощ!
Деорис отбеляза кисело.
— Има ли изобщо наоколо жена, която да не е бременна? — и трепна гузно.
Домарис като че ли не обърна внимание.
— Бременността е една от най-прилепчивите болести — отбеляза тя весело, после стана и се премести по-близо до сестра си. — Не си тръгвай, Деорис. Толкова ми липсваше — Остани да си поговорим.
— Щом искаш — отвърна сепнато Деорис, но веднага се разкая и се притисна до сестра си.
Домарис се усмихна.
— Винаги съм тичала да си говоря с теб, сестричке.
— Отдавна вече не съм малка — Деорис отметка раздразнено глава — Защо винаги се държиш с мен като с бебе?
Домарис подтисна желанието си да се изсмее и хвана слабите пръсти на Деорис в своите.
— Може би… защото преди Микаел ги беше като мое дете.
Внезапно погледът й падна върху колана от украсени с резба дървени халки, който Деорис носеше върху нощната си риза.
— Какво е това, Деорис? — понита ти тихо. — Никога преди не съм го виждала.
— Колан.
— Колко несъобразително от моя страна — отвърна сухо Домарис. Тънките й пръсти започнала да опипват странно преплетените около дърворезбата червени върви. После се наведе тромаво напред, за да огледа колана по-отблизо — изведнъж си пое рязко дъх и започна да брои халките. Странно преплетената връв беше тройна; три по седем бяха плоските резбовани халки. Коланът беше красив — но въпреки това…
— Деорис. — нежният глас на Домарис прозвуча необичайно рязко — Риведа ли ти даде това?
Стресната от тона й, Деорис отвърна нацупено и предизвикателно:
— Защо да не ми го даде?
— Защо наистина! — тонът на сестра й вече беше леден; ръката й се сключи твърдо около тънката китка на Деорис. — Защо му с да ти слага такова… такова нещо? Отговори ми. Деорис!
— Има право…
— Ничий любим няма това право, Деорис.
— Той не е…
Домарис поклати глава.
— Лъжеш, Деорис — каза тя уморено. — Ако имаше друг мъж, той по-скоро би убил Риведа, отколкото да допусне да носиш такова нещо около кръста си. — Тя тихо изхлипа. — Моля те, престани да ме лъжеш, Деорис. Нима мислиш, че ще можеш вечно да си заравяш главата в пясъка? Колко време трябва да се преструвам, че не знам нищо за бременността ти — и че носиш детето си под това… това… — гласът й изневери. Колко наивна беше малката й сестра — сякаш едно отричане можеше да изтрие истината!
Деорис измъкна рязко ръката си и се загледа упорито в пода. Лицето й беше много бяло. Вина, смущение и страх се смесваха в потъмнелите й очи. Домарис прегърна сестра си.
— Не гледай така. Деорис! Не обвинявам теб!
Деорис стоеше като каменна статуя в ръцете на сестра си.
— Вярвай ми, Домарис, аз…
Домарис хвана с две ръце главата на сестра си и се взря в очите й, тъмни като смачкани венче листчета на теменужки.
— Бащата на детето е Риведа — каза тя и този път Деорис не възрази. — Тук нещо никак не ми харесва. Има нещо лошо, и то много лошо, Деорис — в противен случай ти не би се държала така. Не си дете, не си и несведуща, учила си същите неща, които съм учила и аз — дори повече точно по този въпрос… и знаеш много добре… Чуй ме, Деорис! Знаеш, че никой не би могъл да че принуди да заченеш — освен ако желанието ти не е съвпадало с желанието на Риведа — допълни тя. Деорис се гърчеше и хлипате, опитваше се да се измъкне от ръцете й и от обвинителния и поглед. — Деорис… Не, гледай ме в очите, този път искам да ми кажеш истината… Кажи ми, насили ли те Риведа?