Деорис се давеше в сухи клипове, отстъпваше, залитайки, от сестра си, сякаш Тя бе проклела нея самата.
— Не — хлипаше тя, — не!
Домарис не и обърна никакво внимание, а продължи:
— Проклет да е седем пъти по седем, сто пъти, хиляда пъти, и иска кармата на проклятието го следва по петите, и нека изкупва греха си живот след живот! Да бъде прокълнат той и семето му, и синовете му, и синовете на неговите синове — завинаги! Проклинам първия и последния му час — и залагам своя живот, за да не бъде разпалено проклятието!
Деорис изпищя и падна като мъртва на земята. Микаел само лекичко се размърда под завивките.
2.
Когато Деорис дойде на себе си след припадъка, видя Домарис коленичила до себе си. Сестра й много внимателно опипваше белезите по гърдите й. Деорис отново затвори очи. Умът й беше, кажи-речи, празен — опитваше се да поддържа нестабилното равновесие между ужаса, облекчението и пълното безразличие.
— Поредният опит, с който не се е справил? — отбеляза Домарис спокойно. Деорис вдигна очи към по-голямата си сестра си и прошепна:
— Вината не беше само негова… той също пострада… — думите й само подпечатваха присъдата на Риведа, но Деорис не го осъзнаваше.
Домарис я изгледа с неприкрит ужас.
— Но този човек трябва да те е омагьосал! Няма ли да престанеш да го защитаваш — след… — тя прекъсна, после продължи с отчаяна настоятелност: — Слушай, ти трябва… Това трябва да свърши колкото е възможно по-бързо, за да не пострадат и други! Ако ти не желаеш да ми помогнеш, значи си неспособна да мислиш и действал като възрастен човек и други трябва да се намесят, за да те защитят! Деорис… не съзнаваш ли, че трябва да те е обзело някакво безумие, за да позволиш — всичко това?
— Ти нямаш право… — измънка неуверено сестра й.
— Не само, че имам право — това е мой дълг, който съм се клела да изпълнявам! — каза мрачно и тихо Домарис. — Дори да не ми беше сестра, длъжна съм да се намеся. Нима не знаеш, че съм Пазител?
Деорис можеше само да гледа безмълвно Домарис; струваше й се, че вижда някаква напълно непозната жена, която само външно прилича на сестра й. В очите на Домарис бушуваше ледена ярост — студените искри в очите й издава — гняв, още по-страшен поради привидното й спокойствие.
— Но този път трябва да обмисля твоята съдба, Деорис — каза през стиснатите си устни Домарис. — Твоята… и на детето ти.
— Риведа… — изхлипа безсилно Деорис. — Как… какво смяташ да правиш?
Домарис гледате мрачно и сериозно, но докато помагаше на сестра си да се облече, за да прикрие отново страшните белези, ръцете й трепереха. Надяваше се да не се наложи да използва тези доказателства срещу сестра си — която обичаше повече от всичко на света, като изключим Микаел и нероденото бебе… Колко слаба се чувстваше! Тройната връв на онзи ужасен колан и страшната сила, кои го се криеше в него; ужасната форма на белезите по гърдите ни Деорис… Домарис се наведе несръчно и взе падналия на земята колан.
— Ще сторя това, което съм длъжна да сторя — каза ти. — Не ми е приятно да вземам от теб нещо, на което очевидно държиш, но… — кокалчетата на пръстите бяха бели като лицето й, докато стискаше омразните символи в ръце — ако не се закълнеш никога повече да не го слагаш, ще го изгоря още сега!
— Не! — Деорис скочи на крака с трескав огън в очите. — Няма да ти позволя! Дай ми го, Домарис!
— По-скоро бих те видяла мъртва, отколкото оръжие на онзи човек — и за какво! — лицето на Домарис бе като изсечено от камък. Самият й глас беше плътен и студен като камък. Думите отеквала тежко в тишината. Кожата на лицето й се беше изопнала болезнено над скулите, дори устните й бяха изгубили всякакъв цвят.
Деорис протегна умолително ръце — после се отдръпна от ясната, изпълнена с презрение присъда в очите на сестра си.
— Живяла си като мен и си имала достъп до същото знание — каза по-голямата й сестра. — Как си могла да допуснеш всичко това, Деорис? Микон толкова те обичаше — отнасяше се с теб, като че ли и ти му беше ученичка! Ти, която можеше… — с отчаян жест Домарис се прекъсна, обърна се и тръгна тромаво към мангала в ъгъла. Деорис, прибрала със закъснение намерението й, скочи след нея — но Домарис вече бе хвърлила колана точно в средата на живата жарава. Сухото дърво лумна незабавно и вървите се загърчиха като горящи змии. След секунди от колана бе останала само пепел.