Домарис се върна и видя как сестра й се взира безпомощно в пламъците, хлипайки, като че бе видяла да изгарят самия Риведа — и вледенилият сърцето й гняв започна да се топи.
— Кажа ми, Деорис, била ли си в светилището на Мрака? При Безликия бог?
— Да — прошепна Деорис.
Нищо повече не бе необходимо на Домарис; фигурите по колана й бяха казали останалото „Добре е за Деорис, че успях да се намеся — огънят пречиства!“
— Домарис! — уплашеният глас на малката й сестра умоляваше отчаяно.
— О, малката ми сестричка, горкото ми котенце… — Домарис бе завладяна от отчаяното желание да защити сестра си по някакъв начин, да я успокои, да прогони злото далеч от нея…
Деорис скри лице в рамото на сестра си. Когато коланът изгоря, сякаш някаква пелена се вдигна пред очите й и тя започна смътно да разбира някои зависимости спомняше си до болка ясно всичко, което се бе случило в подземията — и сега вече бе убедена, че за съжаление нищо от случилото се не беше сън.
— Страхувам се, Домарис! Толкова ме е страх! Да бях умряла още тогава! Те… ще изгорят ли и мен?
Домарис стисна зъби — на самата нея й призляваше от страх, но сестра й не биваше да го разбере. За Риведа не можеше да има и най-малката надежда за милост; а Деорис, дори да бе в пълно неведение — а в това Домарис много се съмняваше — носеше под сърцето си плода на богохулните стремежи на Риведа — заченат в светотатство, зреещ под ужасния троен символ — „дете, което проклех със собствената си уста!“ И още докато си го казваше, през ума й мина смела, отчаяна мисъл — единственият изход, който им оставаше. Домарис нито за миг не помисли за последиците; длъжна бе да защитава това дете, което й бе сестра — да защитава дори онова, прокълнатото, заченато под знака на мрака — защото така може би поне краят му нямаше също да тъне в мрак…
— Деорис — каза тя тихо и взе сестра си за ръката, — не ми задавай никакви въпроси. Мога да те защитя, и ще го сторя, но не се опитвай да искаш обяснение за това, което трябва да направя!
Деорис преглъща мъчително и пряко сили измънка съгласието си.
В последен пристъп на колебание Домарис погледна спящия Микаел. Детето се бе отпуснало в спокоен, почти бебешки сън; Домарис прогони и последните съмнения и отново се обърна към Деорис.
Ниска, тихо изпята нота пропъди светлината от стаята — възцари се златист полумрак и двете сестри се изправиха една срещу друга. Деорис — още съвсем млада, дребничка и строила, с ужасите белези, които сега се виждаха ясно по непокритите й гърди — бъдещото й майчинство почти не личеше под широката нощна риза. Красивото тяло на Домарис беше ужасно деформирано от третата, напреднала бременност, но все пак наоколо присъстваше онова спокойно сияние, което бе сякаш част от самата нея. Тя сключи ръце и бавно ги вдигна пред себе си, после ги раздели и отпусна в особен, церемониален жест. Нещо в този жест, някакъв далечен спомен или може би интуиция накара Деорис да преглътне въпроса, който напирате на устните й.
— Далеч от нас, земна суета — звънна чистото сопрано на Домарис. — Далеч да е от нас и всичко, що носи знака на злото. Далеч оттук, където стоим ние, защото тук Вечността е хвърлила своята сянка. Вървете си, мъгли и сенки, върнете си, слуги на мрака; не смейте да досегнете отпечатъка от Нейните стъпки и сянката на Нейния воал. Тук ние искане прибежище — под покрова на Нощта, под купола на Нейните сияйни звезди.
Тя отново отпусна ръце; после двете с Деорис пристъпиха бавно към малкия олтар, който присъстваше във всяка спалня в Храма. Домарис коленичи с усилие, и доловила намерението й, Деорис коленичи също, взе от сестра си свещ и запали ароматното масло в лампичката пред олтара. Имаше намерение да спази обещанието си и да не задава въпроси, но вече се досещаше какво смята да прави Домарис. Преди години тя бе се уплашила, когато сестра й бе предложила същото; сега, изправена пред неописуем страх и ужас, долавяща вече присъствието на детето в утробата си, Деорис все пак бе доволна, че в такъв миг е заедно с Домарис, а не с друга жена или жрица… Като изпълни своята част от ритуала, палейки ароматното масло, тя символично даде съгласието си за това, което щеше да последва; лекият натиск на тънките пръсти на сестра й я убеди, че тя също е разбрала и приела съгласието й… После Домарис й направи знак да се изправи.
По-голямата сестра протегна на ръка и бавно докосна челото, устните и гърдите на Деорис — после, на свой ред, Деорис повтори същите движения, Домарис я притисна за миг към себе си.