— Повтаряй това, което казвам, Деорис — нареди тя много тихо и Деорис изведнъж изпита непреодолимо желание да избяга, да се смее, да вика, да разбие вълшебството на мига — по само притвори за миг очи.
Тихият глас на Домарис водете; гласът на Деорис отекваше като ехо — неуверен и плах за разлика от спокойния топ на сестра й.
Сега дори златистият полумрак бе отстъпил място на тъмнината — без знак, без жест от тяхна страна. Дори лунната светлина като че ли потъна в сенките и учудената и уплашена Деорис имаше чувството, че двете стоят и нищото, в центъра на безкрайно празно пространство. Сякаш цялата вселена бе угаснала, освен едно мъничко, трепкащо пламъче, което приличаше на далечно, всевиждащо око. Какво бе то? Пламъкът от мангала или отражение на друга, далечна светлина, която Деорис долавяте, но не можеше да види? Единствената осезаема реалност оставаше ръката на Домарис — единственото живо нещо в огромната празнота; живи бяха и думите, които Домарис изпращаше в тъмнината — сребристата мрежа на съдбата, която двете изплитаха сами…
Пламъчето припламваше и почти гаснеше, и после отново припламваше, с хипнотична равномерност, която напомняше на ритмичните удари на човешко сърце. Трептенето му подчертаваше тихите думи на обричането:
Обричането продължаваше; Деорис, уплашена, но и екзалтирана, вярваше и не вярваше — това беше най-свещената от мистериите; двете сестри се обричаха на Великата майка живот след живот, от епоха на епоха, до края на вечността — с обета, който щеше да свърже тях и техните деца, и децата на децата им завинаги едни с други — в карминен възел, живот след живот, завинаги.
Увлечена от екзалтацията си, Домарис отиде много по-далеч, отколкото възнамеряваше, отколко ти дори сама съзнаваше — докато най-сетне и двете бяха белязани с нейния печат. Преминали през най-древната мистерия, те бяха обречени на Майката — не Карагра, а Великата Майка, майката на всичко живо и неживо, която беше над хората, над ритуалите, над всичко, създадено и измислело от смъртни. И трепкащото пламъче отново припламна и се разрасна, превърна се в криле от светлина, които ги обгърнаха във нейното си сияние.
Двете жени се бяха проснали по очи на пода, съвсем близо една до друга. За миг нещо едва забележимо трепна в тялото на Деорис — и това леко докосване, леко като крилото на птица, сякаш отключи спящото в нея прозрение — и тя видя себе си и сестра си заедно живот след живот, видя как малката вълничка, която се бе издишала днес в тъканта на времето, се разпространява във все по-големи кръгове, надига големи вълни, които бушуват в морето на безкрайността… и увличат със себе си много, много съдби, много повече от техните… и те чуха в себе си, в сърцата си глас, и го почувстваха със всеки свой нерв, със всяка частица от себе си.
„Бъдете тогава мои — живот след живот, до края на времето… докато животът ражда живот, сестри — и повече от сестри… жени — и повече от жени — носете печата, който ви свърза навеки“.
3.
Огънят беше догорял и в стаята цареше пълна тъмнина. Деорис дойде на себе си, надигна се и хвърли поглед към Домарис. Стори и се, че около сестра й все още трепти някакво бледо сияние — и изтръпна от съзнанието за силата на днешната клетва.
Застана на колене, мълчалива, потънала в молитвен размисъл. Видимото сияние вече се губеше в мрака; Деорис дори не можеше да бъде сигурна, че наистина го е видяла. Може би, екзалтирана от ритуала, с изострена, повишена сетивност, просто бе доловила някаква обикновено невидима реалност отвъд сегашното и битие и отвъд реалността на този й живот.
Започваше да се разсъмва, когато Домарис най-сетне се раздвижи. Идваше постепенно на себе си от дълбокия транс, в който бе потънала. Когато съзнанието й се върна изцяло, тя започна да се изправя много бавно, простенвайки от време на време. Знаеше, че не остава много време до раждането — знаеше, че това, което направи тази нощ, най-вероятно щеше да предизвика родилните болки. Дори Деорис не познаваше по-добре от нея въздействието на тези сложни церемониални върху системата от нерви в женското тяло. Все още под въздействието на преживяното, тя се опитваше да не отдава изцяло значение на болката, но когато се изправи, залитна и притисна чело в рамото на Деорис. Беше й все едно, че проявява слабост.