Раджаста потръпна пред спокойствието на атланта. Ръцете, които държеше в своите, се размърдаха — леко, но настоятелно — за да се освободят.
— Недей — помоли Раджаста. — Знаеш, че мога да те облекча. Защо отказваш да се възползваш от силата ми?
— Справям се и сам — бръчките около устата на Микон изведнъж се вдълбаха съвсем ясно, после почти изчезнаха.
— Прости ни, братко. Аз съм от Ахтарат. Дългът ми остана неизпълнен и аз все още нямам право да умра — защото нямам син. Длъжен съм да оставя след себе си син — продължи той. Раджаста имаше чувствено, че повтаря аргументите от спор, който многократно с водил сам със себе си. — Ако не го сторя, други, който нямат това право, ще узурпират силата — силата, на която съм пазител.
— Да бъде — съгласи се меко Раджаста. Неговият живот се ръководеше от същите закон. — А майката?
Микон помълча. Лицето му бе напълно безизразно. Но колебанието му бе кратко.
— Домарис — отвърна той.
— Домарис?
— Да — Микон въздъхна. — Това надали е толкова неочаквано за теб.
— Не съвсем — кимна Раджаста. — Мъдър е изборът ти. Но тя все пак с сгодена за твоя сънародник, Арват… — Раджаста се намръщи замислено. — Нейно право е да направи избора си. Ако пожелае, никой не може да й забрани да роди дете от друг преди брака. Ти… ти я обичаш, нали?
Лицето на Микон неочаквано се отпусна и просия, а Раджаста се зачуди какво ли виждат сега слепите му очи.
— Да — отвърна тихо атлантът. — Никога не съм и мечтал, че мога да обичам… — той спря и простена, защото жрецът неволно бе стиснал по-силно ръцете му.
Раджаста стреснато освободи неестествено дългите пръсти. Настана продължително, мъчително мълчание, докато Микон най-сетне успя да се пребори с болката, а Раджаста го наблюдаваше безпомощно — не можеше да му помогне с нищо; докато атлантът отказваше намесата му.
— Ти си достигнал най-висша степен на познание — проговори накрая старият човек. — А аз все още не съм истински осенен от Светлината. Би ли приел — за времето, което ти е отредено — да ми показваш пътя?
Микон вдигна лице, озарено от неземна усмивка.
— Силата на Светлината, която аз мога да предам, несъмнено грее в твоята същност независимо от мен. Но аз те приемам — обеща той и допълни малко по-тихо и тъжно: — Мисля… надявам се, че мога да ти обещая около една година. Това би трябвало да е достатъчно. Ако предвижданията ми се окажат неверни, ти ще трябва да поставиш сам Последния печат. И аз ти се кълна, че ще успееш.
Премерено и без да бърза, както правеше всичко, Микон стана и се изправи лице в лице с Раджаста, висок и слаб, почти прозрачен в играта на светлини и сенки, атлантът постави измъчените си ръце върху раменете на жреца и го привлече към себе си. С едната си ръка описа някакъв знак върху гърдите и челото на Раджаста; сетне, с докосване, по-леко от перо, плъзна пръсти по лицето на стария човек.
Очите на Раджаста бяха овлажнели. Беше се случило нещо невероятно — беше се свързал с най-силната от всички връзки между човеците с един странник. Той, Раджаста, жрец на Светлината, потомък на жреци, бе помолил един новодошъл в Храма чужденец да го приеме за свои ученик — един чужденец, дошъл от земи, които в Храма наричаха презрително „онези вчерашни многознайковци от някакви загубени сред океана острови“.
Но Раджаста не съжали нито за миг — за първи път през живота си бе изпитал искрено смирение. „Може би, мислеше жрецът, нашата каста се е възгордяла прекалено, и боговете ни се явяват в образа на този незрящ, измъчен странник, за да ни напомнят, че Светлината осенява не само потомствени избраници… И нека простотата и смелостта на този мъж бъдат моя талисман!“
Изведнъж устните на Раджаста се свиха строго и лицето му помрачня заплашително.
— Кои бяха мъчителите ти? — попита той, след като Микон го бе освободил от прегръдката си. — Отговори ми като воин на Светлината — кои бяха?
— Не зная — гласът на Микон не трепваше, — Всички бяха облечени в черно и носеха маски. За миг видях всичко прекалено ясно, а сега вече не мога да видя нищо. Не мисли повече за това. Самото им черно деяние носи в себе си отмъщението за мъките ми.
— Може да е така, но не забравяй, че отлагането на отмъщението ще им даде време за нови престъпления. Защо ме помоли да не издавам присъствието ти, докато пратениците от Ахтарат биха тук? — настоя Раджаста.
— Защото те биха започнали да измъчват и убиват, за да отмъстят за мен — и по този начин само биха подхранили злото.