Слизаше бавно, сякаш пълзеше, надолу, надолу, в ледения, сив мрак. Натежалият корем я дърпаше надолу. Болката и прерязваше — отново и отново. Обутите й в сандали крака стъпваха все по-тежко и всяка стъпка изпращаше пронизващата стрела на болката нагоре по тялото й. Тя стенеше тихичко, но вървеше — стъпка, болка, стъпка, болка — мъчителен, затъпяващ ритъм. Опита се да брои стъпалата, за да попречи на полузабравените ужасни истории за това място да изплуват в съзнанието й, да не си познати да се усъмни в превъзходството си над тези, които вярваха в старите приказки. Отказа се след сто осемдесет и първото стъпало.
Сега вече не се държеше за перила — перила нямаше; тя залиташе и се вкопчваше в издатините на стената; болката връхлиташе на пристъпи и веднъж дори успя да я повали на колене. Когато се изправи, й се стори, че сивият мрак е пронизан от алени светлинки. Бореше се с болката, яростни и съсредоточено, почти забравила ужасната задача, която я бе довела в тази забравена от вековете гробница… Вкопчи се в един издаден камък с две ръце; едва успяваше да запази равновесие; изхлипа на висок глас, изпълнена с омраза към силата на непомраченото си съзнание, което я принуждавате да слиза неотлъчно надолу.
— О, богове! Защо не вземете вместо това живота ми? — прошепна тя, все така вкопчена в студения камък; после сгърченото й от болка лице се успокои, тя отново се изправи и се подчини на съдбата си — длъжна бе да стори това, което трябваше да бъде сторело — и заслиза отново в сивия сумрак.
Трета глава
МРАЧНА ЗОРА
1.
Деорис се стресна — беше сънувала, че пада — и се взря в тъмнината с внезапно завърнал се страх. Микаел спеше все така, свит на кълбо; в тъмната стая започваше да се процежда първата бледа светлина на зората; не се чуваше никакъв звук освен равномерното дишане на детето; но Деорис имаше упоритото чувство, че е чула вик, последван от тежка, болезнена, осезаема тишина — тишината на подземията.
„Домарис! Къде е Домарис?“ Не се беше върнала! Внезапно, с ужасна яснота, Деорис разбра къде бе отишла сестра й. Не спря дори да хвърли връхна дреха върху нощната си риза; само погледна колебливо към спящия Микаел. Но робините на Домарис със сигурност щяха да чуят, ако детето се събудеше и заплачеше — нямаше никакво време за губене! Тя изтича навън и хукна надолу по стълбите към пустата градина.
Тичаше без да вижда, задъхано, все по-бързо, като че ли движението можеше да пропъди страховете й. Сърцето й биеше, като че ли щеше да се пръсне, болки прорязваха страните й, но тя не спря, докато не се озова в мрачната сянка на голямата пирамида. Притиснала ръце отстрани, за да поуспокои болките, тя почувства как студеният утринен вятър пропъжда нощните сънища. Сега виждаше чисто и точно това, което трябвате да извърши.
Един жрец, потънал в диплите на белите си одежди, се плъзна като светло петно към нея.
— Жено — каза той сурово, — забранено е да се идва тук. Върви си по пътя. Деорис спокойно вдигна лице към него.
— Аз съм дъщеря на Талканон — каза тя с ясен, звънлив глас. — Търся Пазителя Раджаста.
Тонът й изражението на жреца се смениха незабавно.
— Тук е, сестро — каза той любезно, — но ни е забранено да смущаваме бденията му… — той изведнъж млъкна учудено — първите слънчеви лъчи бяха преминали над тъмните очертания ла пирамидата и сега можеше ясно да се види разпиляната коса на Деорис, както и това, че бе облечена само в една раздърпана нощна риза.
— Въпросът е на живот и смърт! — настоя отчаяно Деорис. — Трябва да го видя!
— Дете мое… нямам това право…
— Глупак такъв! — избухна Деорис, плъзна се гъвкаво като котка покрай него и хукна нагоре по натисканите до блясък каменни стълби. Позабави се, докато натискаше тежката дръжка на огромната, обкована с мед врата; отметна завесата зад нея и пристъпи навътре. Обляха я струи ярка светлина.
Дочул тихите стъпки на босите й крака — защото вратата се движете напълно безшумно — Раджаста, която стоеше пред олтара, се обърна. Без да обръща внимание на предупредителния му жест, Деорис се хвърли на колени пред него.
— Раджаста, Раджаста!
Жрецът на Светлината я изгледа хладно и неприязнено, после се наведе да я изправи, оглеждайки разбърканите й коси и оскъдното й облекло.
— Деорис — каза той с укор, — какво правиш тук? Не знаеш ли законите? При това — в този вид, полуоблечена… Какво става, да не си полудяла?
Упреците на стария жрец бяха напълно основателни, но Деорис срещна очите му с трескаво пламтящ поглед и проплака, напусната от последните останки самообладание: