— Домарис! Домарис! Слязла е в подземията… в Светилището на Мрака!
— Ти наистина си полудяла! — Раджаста я изблъска безцеремонно далеч от олтара. — Знаеш, че не можеш да идваш тук — в такъв вид и в такова състояние!
— Знам, да, знам, но чуй ме, Раджаста! Убедена съм, че с така, чувствам го! Тя ме накара да й разкажа… и после изгори колана… — Деорис млъкна, разкъсвана от чувство на вина; внезапно бе осъзнала, че по своя воля нарушава клетвата, която бе дала на Риведа. И все пак — с Домарис я свързваше по-стар и по-властен обет.
Раджаста стисна здраво раменете й и попита:
— Какви са тези бръщолевения? — после, като забеляза, че момичето трепери така, че едва се държи на краката си, обгърна раменете й с ръка и й помогна да седне. — А сега ми кажи спокойно, ако можеш, за какво става дума. — Гласът му изразяваше смесица от съчувствие и презрение, — Предполагам, Домарис най-сетне е разбрала, че Риведа те с взел за саджи.
— Не съм саджи! И никога не съм била! — избухна Деорис; сетне каза отпаднало: — Но това няма значение — ти не разбираш; и каквото и да ти кажа, не би ме разбрал. Важното с едно — Домарис е отишла в Светилището на Мрака.
Лицето на Раджаста бавно се променяше — той постепенно осъзнаваше какво се опитва да му каже момичето.
— Но защо…?
— Тя… видя един колан… колана, който носел, който Риведа ми даде и… и белезите, който останаха по гърдите ми от огъня на дорйе…
Още преди да бе довършила последната дума, Раджаста, бърз като светкавица, постави ръка на устата й.
— Не споменавай тази дума тук! — заповяда той, внезапно пребледнял. Деорис рухна на земята и избухна в плач, а Раджаста се наведе, стисна Отново раменете й и я принуди да погледне към него.
— Чуй ме, момиче! Заради Домарис — заради теб самата — дори заради Риведа! За какъв колан говориш?! И… тази дума, която току-що каза; какво се е случило? Няма ли най-сетне да ми кажеш нещо по-ясно?
Деорис не смееше да мълчи, а не смееше и да лъже — и под пронизващия поглед на хлътналите му старчески очи, тя замьнка:
— Тройна връв… с възли… дървени калки, и по тях имаше изрязани — тя се опита да опише някакви форми с ръце.
Раджаста стисна здраво китките й и изсъска:
— Запази противните си знаци за Сивия храм! Но не… дори там никой не би допуснал такова нещо! Трябва да ми го предадеш незабавно!
— Домарис го изгори.
— Слава на боговете — каза мрачно Раджаста. — И тъй, Риведа е влязъл в Черното братство. — Това не беше въпрос той просто установяваше факта. — Кой още?
— Рейота — искам да кажа, неговия хела — Деорис продължаваше да плаче и да заеква; съзнанието й се съпротивляваше на опитите й да говори, по властта на Раджаста бе по-силна, а той я бе съсредоточил изцяло и опита си да изтръгне от нея признания. Жрецът на Светлината бе наясно, че тази му постъпка никак не отговоря на строгия морален кодекс, спазван от жреците, и искрено съжаляваше, че е принуден да постъпва така; но знаеше също, че цялата мощ на заклинанията, градени с месеци и години от Риведа, е изправена срещу него. Беше длъжен да охранява всички като заклет Пазител на Храма и нямаше право да щади момичето. Деорис почти припадаше под въздействието на хипнотичната му сила, но обетът за мълчание, с който Риведа бе оковал волята й, трябваше да бъде разкъсан. Бавно, сричка по сричка, изречение по изречение, тя разказа на Раджаста неща, достатъчни Риведа да бъде осъден десетократно на вечен позор.
Жрецът на Светлината беше безмилостен: така трябваше. Тя виждаше само две пронизващи очи и чуваше тихия, повелителен глас, който задаваше въпрос след въпрос:
— Продължавай. Какво… Къде… Кога…?
— Изпращаха ме в Забранените светове… за да може силата да преминава през мен… Когато вече не можех да им служа, защото… Синът на Риведа, Лармин зае мястото ми.
— Чакал! — Раджаста скочи на крака, издърпвайки със себе си и Деорис. — В името на Слънцето, ти лъжеш, момиче! Не е възможно момче да навлезе в забранените светове — само девствено момиче, или жена, преминала през ритуално пречистване. Момче не може да направи това, освен ако… освен… — лицето на Раджаста бе по-скоро сиво, отколкото бяло, и той самият започваше да заеква. — Деорис! Какво са сторили с Лармин?!
Деорис не преставате да трепери, разтърсвана от вълните на яростта, гнева и отвращението му. Пазителят и разтърси грубо.
— Отговаряй! Да не би да е… да не би онзи човек да е кастрирал момчето? Не беше необходимо Деорис да отговаря, Раджаста рязко се отдръпна от нея, сякаш самото й присъствие го омърсявате. Тя се свлече на пода, но той не й обърна внимание. Беше му призляло от отвращение.