Деорис пропълзя към него. Вече не плачеше, а скимтеше като ритнато кученце. Раджаста плю и я отблъсна с крак.
— Богове! Тъкмо ти ли трябваше да постъпиш така, Деорис? Смееш ли да ме погледнеш в очите? Микон те наричаше своя сестра!
Момичето се сгърчи още повече, но в гласа на Раджаста нямаше и помен от милост.
— На колене! На колене пред олтара, който си осквернила — пред Светлината, която помрачи с деянията си — пред опозорената кръв на праотците си и пред боговете, които забрани!
Деорис се люшкаше между ужаса и отчаянието — и не можа да види как ужасният гняв, изписан по лицето на Раджаста, внезапно отстъпи място на съжаление. Той не можеше да си затвори очите пред факта, че Деорис доброволно бе пожертвала всякаква надежда за милост, за да спаси Домарис — но престъплението й изискваше тежко изкупление. Той хвърли последен поглед, изпълнен със съчувствие, към сведената й глава, и излезе. Беше по-уплашен, отколкото гневен; и дори по-отвратен, отколкото уплашен. Зрелостта и опита му го караха да предвижда неща, които дори Домарис не бе могла да предвиди.
Забърза надолу по стълбите на пирамидата. Когато стигна до долната площадка, се яви жрецът, който стоеше на стража — й замръзна на мястото си.
— Пазителю!
— Тръгни веднага — нареди рязко Раджаста, — с още десетима други, и доведете тук Риведа! Оковете го, ако се съпротивлява! Кажи, че действаш по моя заповед!
— Лечителя Риведа? Първожреца на Сивия орден?! — човекът не можеше да дойде на себе си от учудване. — Великият маг Риведа в окови?!
— Проклетият магьосник Риведа — маг на Черното братство и някогашен лечител! — Раджаста с усилие понижи пресипналия си глас. — После вървете да намерите едно момче на име Лармин — син на Карахама.
Жрецът каза вдървено:
— Ако позволиш, господарю, жрицата Карахама нима син.
Раджаста, раздразнен от това ненавременно напомняне на храмовия етикет, съгласно който хора като Лармин не съществуваха, се сопна:
— Веднага довеждате тук момчето, което живее и Сивия храм и носи името Лармин — я престани с тези глупави преструвки, че не знаеш кой е и чий син е! Не причинявайте болка на детето я не го плашете — само го дръжте на сигурно място, откъдето да можете да го доведете, веднага щом ви дам нареждане — никой не бива да има достъп до него, защото се опасявам, че ще поискат да го убият, за да не свидетелства против престъпниците! После намери… — тон замълча и продължи след кратък размисъл: — Закълни се, че никога няма да издадеш имената, които ще ти кажа сега!
Жрецът направи клетвен знак.
— Кълна се, господарю!
— Намери Рагамон Стария и Кадамири, и им предай да съберат останалите Пазители. Ще ги очаквам тук по пладне. После измери Върховния управител Талканон и му кажи, така че никой друг да не чуе, че най-сетне сме намерили доказателства. Нищо повече — той ще разбере.
Жрецът хукна, оставяйки за първи път от три века насам Храма на Светлината без охрана Раджаста, все така мрачен, забърза в друга посока.
2.
Също като Домарис преди него, и той се поколеба, застанал на площадката над безкрайните стъпала, които водеха надолу в бездната. Разумно ли беше да тръгва сам? Не беше ли по-добре да повика помощ?
От дълбочината пови хлад; и някъде от неизмеримите пространства до нега долетя слаб звук, може би вик. Идеше толкова отдалеч, и бе така изменен от ехото, че можеше да е и писък на прилеп, или дори ехо на собственото му тежко дишане — но Раджаста вече бе взел решение.
Забърза надолу по безчетните стъпала, като вземаше по две-три наведнъж, понякога се подпирате на плажната стена, понякога се хващаше за потрепващото перило. Забързаните му стъпки отекваха и будеха хаотични, кухи екове — Раджаста съзнаваше, че шумът предупреждава това, което го чакаше долу, но времето за потайност и предпазливост бе минало. Гърлото му бе пресъхнало, дишаше неравномерно, дъхът режеше дробовете му — отдавна бе загърбил младостта — но кошмарът на страшната заплаха го преследвате и го тласкащи да върви все по-бързо и по-бързо, надолу по мрачните стълби, в сивата бездна, чийто покой не бе смущаван от незнайни времена, през екнещата, вечна тъмнина, през лепкавите пръсти на паяжините; под краката му се вдигаше прах лежал тук от векове, и цапаше безупречната белота на робата му… Надолу, надолу, надолу — докато самата представа за разстояние започна да му се струва смешна.
Стъпалата внезапно свършиха; той се препъна в едва не падна. Огледа се замаяно и се опита да се ориентира. Още веднъж осъзна безнадеждността над усилията си и на собственото си положение. Познаваше това място само от древните писания и старите карти. Все пак успя най-сетне да открие входа към голямата сводеста зала — не беше уверен, че е намерил това, което търси, докато не видя чудовищния саркофаг, почернелия, забравен олтар и смътните очертания на каменната фигура — зад него, забулена в сенки и мрак. Но не забеляза жив човек наоколо и за миг изтръпна от ужас — не за Домарис, а за себе си…