Домарис лежеше в стаята си — напълно отпусната, прекалено слаба, за да се съпротивлява на болката. Дрехите й и завивките бяха потънали в кръв. От двете страни на леглото стояха двамата лечители от Ордена на Сивите; в стаята нямаше никои друг с изключение на една робиня. По-късно Кадамири научи, че Елис бе останала напук на всички предупреждения при братовчедка си през целия ден, въпреки че Карахама бе изпратила на я предупредят, и бе правила, каквото бе по силите й — което за съжаление се оказа равностойно, кажи-речи на нищо. Накрая себе подвела от привидния авторитет на Сините лечители и се бе оставила да я убедят да си тръгне.
Единият лечител се обърна, когато Пазителят влезе.
— А, Кадамири — каза той, — опасявам се, че идваш твърде късно.
Кръвта на Кадамири се вледени. Тези мъже не бяха лечители! Бяха магьосници и той го познаваше много добре — Надастор и ученикът му Хар-Мен. Кадамири стисна зъби, преглътна гневните си думи и пристъпи към леглото. Само след минута се изправи и изсъска:
— Некадърници такива! Това е същинска касапница! Ако тази жена умре, ще наредя да ви удушат, както наказваме убийците — а ако оживее, ви очаква същото заради мъченията, на които сте я подложили!
Надастор се поклони невъзмутимо.
— Тя няма да умре… засега — каза той спокойно. — Що се отнася до заплахите ти…
Кадарими отиде до вратата, отвори я рязко и повика тримата млади жреци, които чакаха отвън.
— Отведете оттук тези… тези отвратителни магьосници! — нареди той с глас, който и сам не можа да познае. Двамата магьосници се оставиха безропотно да бъдат отведени, и Кадамири извика след тях:
— Не си въобразявайте, че ще избегнете правосъдието! Ще наредя да ви отсекат ръцете до китките, да ви битуват и прогонят от храма, кучета проклети! Дано изгниете от прокара!
Внезапно Хар-Мен спря, залитна и се свлече на земята. Надастор също рухна като отсечено дърво. Облечените в бяло жреци отскочиха от тях като попарени и започнаха да описват светия знак, който закриляше от нечисти сили. Кадамири гледате и не може да разбере дали не полудява.
Двете облечеш в сиво фигури бавно се надигнаха от пода — но това че бяха Надастор и Хар-Мен, а двама млади лечители, които самият Кадамири бе обучавал! Те се оглеждаха объркано, обзети от ужас, й очевидно не помнеха нищо от това, което им се бе случило.
„Илюзии!“ Кадамири стисна юмруци, за да не се поддаде на надигащата се паника. „Богове, имайте милост към нас!“ Той се взираше безпомощно и потръпващите лица на младите лечители и едва успяваше да се овладее. След малко каза пресипнало:
— Сега нямам време да се занимавам е… това. Отведете ги и ги охранявайте неотклонно, докато аз… — гласът ми изневери. — Вървете! Върнете! — продължи той най-сетне. — Махнете ги от очите ми!
Кадарими затръшна вратата и се върна при леглото на Домарис — отчаян и озадачен Пазителката, неговата обожавана сестра по дух, бе действително в ужасно състояние — и то бе причинено от изродени духове, въплътили се в невинни хора! Той си наложи да забрави и гняв, и скръб, и се съсредоточи върху измъченото тяло на жената пред него. Разбира се бе много късно да бъде спасено детето — самата Домарис беше вече напълно изтощена; конвулсиите, който разтърсваха тялото й, ставаха все по-слаби — недостатъчни, за да изхвърли мъртвия товар.
Внезапно клепачите й трепнаха и тя отвори очи.
— Кадамири?
— Тихо, сестро — обърна той меко, — Не се опитвай да твориш.
— Трябва да… Деорис… подземието. — тя се затърчи и издърпа ръцете си от ръцете на Кадамири, но беше толкова изтощена, че очите й отново се затвориха; изпод клепачите потекоха сълзи и тя отново се отпусна в нещо средно между сън и припадък. Сърцето на Кадамири го болеше от съчувствие — той я разбираше така, както и Раджаста не би я разбрал. Това бе най-кошмарното унижение, което можеше да си представи жена от Храмовите земи — мъж да влезе я стаята на жена, която ражда. Когато Елис бе принудена да я напусне, Домарис бе намерила убежище в безсъзнанието, за да не мисли за срама и болката — мислите и витаеха някъде, където никой не можеше да я настигне. Добротата на Кадамири я караше да страда почти толкова, колкото и грубостта на магьосниците.
Когато разбра, че не може да направи нищо повече, Кадамири отиде до една вътрешна врата, отвори я и направи знак на Арват да влезе.
— Поговори с нея — каза той меко. Беше наистина отчаяно решение — но ако и съпругът и не успееше да я изтръгне от апатията, Домарис бе загубена.
Лицето на Арват бе изгубило всякакъв цвят. Беше чакал, разтърсван от всевъзможни страхове, през целия ден, в съседната стая — не виждал жива душа освен старата майка Изоуда, която поседя за малко при него и през цялото време не спря да плаче. От нея бе научил за първи път на какви опасности се бе изложила доброволно Домарис: беше се почувствал объркан и виновен, когато се наведе над жена си, забрави за всичко друго.