— Домарис… скъпа…
Познатият глас я накара да отвори за миг очи, но без да го разпознае. Болката бе замъглила разума й. Зениците й бяха толкова разширени, че очите й изглеждаха черни и слепи. Изведнъж изхапаните до кръв устни се извиха и някогашната й нежна усмивка.
— Микон! — прошепна Домарис. — Микон…
Клепачите й се отпускаха и тя заспа усмихната.
Арват отскочи назад с проклятие. В този миг умря и последният остатък от любовта му към нея и нещо студено и жестоко зае мястото й.
Кадамири разбра какво става и леко го задържа за ръкава на дрехата.
— Спокойно, братко — помоли той. — Тя бълнува — изобщо не разбира къде е.
— Много си наблюдателен! — изръмжа злобно Арват, — Пусни ме, проклет да си! — Той яростно се дръпна от ръцете на Кадарими и с още едно ужасно проклятие изтича навън.
Раджаста, който все още стоеше на двора, защото нямате сили да си тръгне, трепна ужасено, като видя Арват да излиза, залитайки, от вратата.
— Арват! Да не би Домарис…
— Проклета да е навеки твоята Домарис — процеди младият жрец през зъби, — и ти… бъди проклет!
Той се опита да мине покрай Раджаста, както се бе измъкнал от Кадамири, но старият жрец не бе изгубил силата си и го задържа решително.
— Ти си превъзходен, синко — или пиян! — каза той спокойно. — Не бива да говориш така. Домарис постъпи много смело, но плати за смелостта си с живота на детето ви — а скоро боговете могат да поискат и нейния!
— Колко ли е била доволна — каза мрачно Арват, — че се с отървала отново от моето дете!
— Арват! — Раджаста се отдръпна ужасено от младия жрец. Лицето му бе пребледняло. — Как можеш да говориш така за нея? Тя ти — е жена!
С яростен смях Арват отстъпи назад.
— Тя — моя жена?! Никога! Остана си само любовница на онзи сляп изрод от Атлантида, когото на всичкото отгоре ми изтъкват цял живот като пример за съвършена добродетел! Проклети да са и двамата, и ти също! Кълна се, ако не беше само един изкуфял старец… — Арват отпусна заплашително издигнатия си юмрук, обърна се и разтърсен от спазми, повърна върху каменните плочи.
Раджаста отново пристъпи към него и прошепна:
— Синко…
Арват се посъвзе и продължи да крещи:
— Всепрощаващият Раджаста! Източник на милосърдие! — той се запрепъва по пътеката, обърна се още веднъж и отново заплаши жреца с юмрук. — Плюя на теб — на Домарис — и на вашия Храм! — изкрещя той с несвой глас, блъсна Раджаста, който се опита да застане на пътя му, и потъна и падащия мрак.
2.
Кадамири се обърна и видя, че в стаята се е появила незнайно откъде някаква висока, слаба фигура, потънала в диплите на сивите си одежди като в саван. Вратата още потръпвате, след като Арват я бе затръшнал зад себе си; нищо друго не помръдваше.
За втори път през този ден Кадамири губеше обичайното си самообладание.
— Какво е това… как влезе тук?! — попита той рязко.
Сивата фигура повдигна болезнено слабата си ръка, отметна воала, който прикриваше лицето й, и откри измъченото лице и горящите очи на жената-маг Малейна. Тя проговори с дълбок, вибриращ глас:
— Дойдох да ти помогна.
— Твоите касапи вече свършиха достатъчно работа! — извика Кадамири. — Остави горкото момиче поне да умре спокойно!
Очите на Малейна сякаш изведнъж хлътнаха в орбитите си и го загледаха с безкрайна скръб.
— Нямам право да се оплаквам от съдбата си — каза тя, — Нали си Пазител, Кадамири. Прецени сам, повикай на помощ познанията си за добро и зло. Аз не съм Черна магьосница; аз съм маг, лечителка, посветена в най-висшите тайнства! — и тя протегна слабата си ръка към него обърната с дланта нагоре — Кадамири се вторачи стъписано в нея и думите заседнаха на гърлото му — на тясната й длан греете знака, който той не би могъл да сбърка с друг. Пазителят се поклони почтително пред Малейна.
Тя му нареди да се изправи с небрежен жест.
— Не съм забравила, че Деорис бе наказана, задето помогна на едно момиче, което нито една жрица не посмя да докосне! Аз вече почти не съм жена; но съм служила на Каратра и уменията ми не са за пренебрегване. Има и друго — аз мрази Риведа! Мразя него, но още повече мразя пъкленото му дело! А сега стой настрани и ме остави да видя какво мога да направя.
Домарис лежеше тъй, сякаш животът вече бе напуснал тялото й — но докато слабите, кокалести ръце на Малейна я опипваха, от устните й се изтръгна — слаб вик на болка, Жената-маг вече не обръщаше никакво внимание на Кадамири; само прошепна на себе си.