Удивен от твърдостта на този човек, Раджаста понечи да отговори, поколеба се, но все пак каза:
— Не смея да оспорвам мъдростта на решението ти, но все на к… редно ли е да оставяш родителите си да скърбят без нужда?
Микон седна отново и се позасмя.
— Това не бива да те безпокои, братко. Майка ми почина още докато бях дете. Остана единствено баща ми, а на него съм пратил вест, че съм жив, и още колко ми остава да живея. Печатът, с който скрепих писмото, е такъв, че не оставя съмнение кой го праща. Всъщност вестта, която пратих, ще пристигне заедно с вестта за моята смърт. Там ще разберат всичко.
Раджаста кимна одобрително, после съобрази, че Микон не го вижда въпреки впечатлението, което оставяше понякога — че очите му проникнат до дълбините на душата ти, и каза:
— Тогава всичко е наред. Но все пак не узнах какво ти е било сторено и по каква причина. Не — повиши топ жрецът, виждайки, че Микон пак ще възрази — аз имам прави да знам. Това дори е мои дълг. Тук аз съм Пазителят!
Деорис седеше свита на столчето си, незабелязана от Раджаста и почти забравена от Микон. Безмълвна като малка бяла статуйка, тя бе попила всяка дума, разменена от двамата. Почти нищо не бе разбрала от думите им, но те бяха споменали Домарис, и Деорис искаше да чуе всичко до край. Факти, че разговорът очевидно бе поверителен, не я притесняваше ни най-малко — беше убедена, че всичко, което засяга по някакъв начин Домарис, се огласи и до нея самата. Деорис отчаяно се надяваше, че Микон няма да се досети за присъствието й и ще продължи да говори. Трябваше да разкаже всичко на Домарис! Малките ръце на Деорис се свита в юмручета, когато си представи сестра си като майка на някакво бебе… Скрита, детинска ревност, която Деорис така и нямаше да осъзнае напълно, превърна първоначалната й изненада в мъчителна болка. Защо трябваше Микон да избере тъкмо Домарис? Деорис знаеше, че сестра й е сгодена за Арват — но за брак още не се говореше. А тези двамата казаха, че това щяло да стане сега! Как смееха Микон и Раджаста да говорят така за сестра й? Как смееше Микон да твърди, че обича Домарис? О, дано само не я забележат!
Никой не се сети за нея. Очите на Микон бяха потъмнели — странното им лъчисто сияние бе забулено от подтискани чувства…
— Колело и въжета — каза той, — а сетне и огън — за да ме ослепят. Бях успял да смъкна маската на едното, преди да ме вържат. — Гласът му бе нисък и пресипнал от изтощение — като че ли той и Раджаста не бяха жреци, срещнали се на древно и свято място, а борци, мерещи силите си. — Питаш за причината? — продължи той. — Ние, принцовете на Ахтарат, имаме вродената дарба да призоваваме и ползваме… някои природни сили — дъжд, светкавици, гръмотевици, дори ужасяващата мощ на земетресенията и вулканите. Това е нашето наследство, нашето верую — без тези наши способности животът в Морските кралства би бил почти невъзможен. Съществуват легенди… — Внезапно Микон поклати усмихнато глава и каза малко по-весело; — Ти би трябвало да знаеш повечето от този неща, или поне вече да си предположил за какво става дума. Ние ползваме дарбата си за доброто на всички, дори на тези, които се наричат наши врагове. Но властта върху тези сили може да бъде… открадната и опорочена, превърната в най-гнусна черна магия! Тъй или иначе, от мен те не можаха да се възползват. Не станах отстъпник — дори намерих сили да се противопоставя на опитите им, но не и да спася себе си… Така и не разбрах какво е станало с моя полубрат, затова се принуждавам да живея, докато се убедя, че мога да умра спокойно.
— Братко… — промълви едва чуто Раджаста и пристъпи по-близко до Микон.
Атлантът склони глава.
— Боя се, че Черното братство е сломило съпротивата на Рейота… Баща ми е вече престарял. Ако умра без наследник, Пазител става брат ми. Но аз няма да оставя силата в ръцете на отстъпници и магьосници! Ти знаеш закона! Ето, това има значение — не това измъчено тяло, нито дори духът, който го обитава и страда. Аз — моята дълбока същност — оставам недокоснат, защото нищо не може да ме затегне, ако аз самият не го допусна до себе си!
— Разреши ми да ти дам от своята сила — помоли отново Раджаста. — Знам немалко…
— Ако се наложи, ще ти позволи — отвърна Микон, възвърнал обичайното си спокойствие, — но засега се нуждая единствено от почивка. Но може да стане тъй, че да ми потрябваш внезапно, без предупреждение, и тогава ще се възползвам от това, което ми предлагаш… — Плътният, мелодичен глас зазвуча по-ясно, а безжизненото лице бе озарено от светла усмивка. — Наистина съм ти благодарен!
Деорис бе впила старателно очи в свитъка, разгънат пред пея, привидно потънала в написаното, но изведнъж усети прогни поглед на Раджаста, прикован в нея.