Когато зрението й постепенно привикна към тъмнината, Тя забеляза тесен процеп, през който се процеждаше слаба светлина — и после изведнъж видя, просната почти и краката й, едра мъжка фигура. „Риведа!“ Деорис се свлече на колене.
Той лежеше напълно неподвижно и дишаше тежко, сякаш бе упоен. Тежките вериги го принуждавала да държи тялото си неестествено извито назад… Изведнъж затворникът се събуди и протегна ръце напред в тъмнината.
— Деорис — каза той удивено и веригите издрънчаха, когато се раздвижи. Тя пое протегнатите му ръце и притисна устни към разранените от желязото китки. Риведа се опита да докосне лицето й.
— И теб ли… и теб ли затвориха и тъмницата, дете?
— Не — прошепна Деорис.
Риведа понечи да седне, после въздъхна и се отказа.
— Не мога — изохка той изтощено. — Веригите са тежки — и толкова студени!
Деорис едва сега забеляза с ужас, че той е буквално прикован под тежестта на огромни бронзови, вериги, който се увиваха около тялото му и го приковаваха към пода така, че не можете дори да седни — колко лесно бяха подчинил и страшната сила на тялото му! „Колко ли се боят от него!“
Риведа се усмихна — на измъченото му лице усмивката излезе подобна на гримаса.
— Завързаха дори ръцете ми така, че да не мога да сторя заклинание и да се освободя от веригите! Малоумници, суеверни страхливци… — измърмори той, — какво ли разбират от магия! Ако разбираха поне малко, щяха да съзнаят, че се боят от нещо, което не е по силите на обикновен човек! — той се позасмя. — Бих могъл, струва ми се, да сваля с някое заклинание оковите от ръцете си — но само ако държа тъмницата да се срине върху ми!
Много несръчно, възпирана от плетеницата на веригите и собственото си натежало от бременността тяло, Деорис го обви с ръце и го прегърна с все сила, притиснала главата му към скута си.
— Откога съм тук, Деорис?
— Вече седем дни — прошепна тя.
Той се поразмърда раздразнено разбрал, че младата жена плаче.
— Спри веднага? — нареди той рязко. — Знам, че ще умра — и мога да почеса мисълта — но няма да търпя на всичкото отгоре да ми хленчиш!
Но несръчната милувка на ръката му опровергаваше гневния му той.
— Знаеш ли — поде той след време замислено, — винаги съм имал чувството, че не съм открил все още своя дом — че той е някъде там, далеч, в мрака — думите му отекваха, тихи и спокойни, на фона на постоянно отцеждащите се капки. — Преди много години, когато бях още съвсем млад, ми се присъни нещо много странно — видях огън, след много мрак — и отвъд мрака ме чакаше нещо — или някой, който ме познаваше. Дали няма най-сетне да намеря своя дом — под покрова на нощта? — той полежа спокойно на скута й, после продължи усмихнато: — Странно наистина, че след всичко, което съм сторил, единствената ми проява на милосърдие ще стане причина за смъртта ми — това, че направих необходимото Лармин да не може да предава през поколенията нечистата си кръв.
Деорис бе обхваната от внезапен гняв.
— Кой ти даде правото да отсъждаш!
— Отсъдих, защото имах тази власт.
— Нима няма друга справедливост освен правото на силата? — попита горчиво Деорис.
Риведа се усмихна сухо.
— Не, Деорис. Няма.
Цялото същество на Деорис се бунтуваше беше толкова възбудена, че долови как и детето се раздвижи я нея.
— Та нали ти самият, създавайки Лармин, си му предал така наречената опетнена кръв? А какво ще кажеш за Демара? За детето, което заченах от теб? И към него тя би проявил такава — милост?
— Когато бе заченат Лармин, имате неща… които не знаех. — Мракът скри от нея жестоката усмивка, която изкриви устните му. — А твоето дете… единствената милост, която мога да проявя към него, е да го оставя без баща!
Внезапно той издигна глас в неспирни, безумни, богохулни проклятия; мяташе се като див звяр във веригите си; отблъсна Деорис и крещя с все сила, докато гласът му измени, после задъхано се отпусна назад сред студения звън на веригите.
Деорис отново пое в прегръдките си изтощеното му, неподвижно тяло. Възцари се пълна тишина; от тесния процеп все така се процеждаше бледа светлина и осветяваше суровото лице на Риведа, чиито груби черти бяха омекнали я съня, а сънят му бе толкова дълбок, че приличаше на смърт. Времето течеше безмилостно; Деорис, свита на колене върху влажния под, чуваше само равномерно капещата вода — упорито, постоянно, и капките сякаш дълбаеха сърцето й и го изпълваха с тишина и мрак…
Риведа най-сетне се раздвижи и простена мъчително. Бледият лъч светлина очерта пред очите й мрачното му лице, по което нямаше и следа от разкаяние.