— Деорис… — прошепна той и докосна с окованата си ръка кръста й. После каза с въздишка: — Разбира се… изгорили са го. — Помълча, после добави пресипано. — Прости ми… най-добре щеше да е никога да не узнаеш… Детето ни! Нашето дете… — и той издаде звук, подобен на ридание, обърна глава и скри лице в ръцете й, после притисна с дълбока почит и нежност устни към дланите й. Ръцете му се хлъзнаха назад. Веригите отново иззвънтяха.
За първи път през целия си бурно, но безразлично изживян живот, Риведа изпитваше дълбоко отчаяние — чувство, което го засягаше лично. Не се боеше от смъртта — беше рискувал и загубил: съдбата се бе обърнала против него. „Но Деорис? На какво я обрекох? Тя трябва да живее — а след нея и нашето дете — това дете!“ Внезапно пред него се изправи истината за деянията му и целия си ужас; Риведа прие отговорността за стореното и разбра, че трябва да изпие до капка горчивата чаша, която сам си бе налял. Притискаше в мрака Деорис към себе си — толкова силно и нежно, колкото му позволяваха оковите, сякаш се опитваше да й даде закрилата, за която бе копняла толкова дълго… А мислите му се виеха и черен водовъртеж.
Но за Деорис сивотата вече не съществуваше, в болката и отчаянието най-сетне бе открила мъжа, когото бе виждала и търсила в мечтите си — под ужасната маска, която той носеше пред света. В този час тя вече не беше уплашено дете, а жена, по-силна от живота в смъртта — силна с любовта си към този мъж, когото така и не можа да намрази. Този внезапен прилив на сила бе преходен и тя го знаеше — но сега, коленичила в мрака до Риведа, съзнаваше единствено любовта си към него. Прегърна окованото му тяло и за двамата времето спря.
Деорис все още го държеше така, когато жреците дойдоха да го отведат.
2.
Голямата зала на съда бе претъпкана — цветовете на робите се преливаха от бяло и синьо, сиво и кафеникаво. Жреците на Храма — мъже и жени — се бяха изправили в очакване пред издигнатата платформа, където трябвате да застанат съдниците. Тълпата се раздели с тих шепот, за да пропусне Домарис, която вървеше бавно напред — медночервеникавата й коса бе единственото цветно петно по нея; лицето й бе по-бяло дори от безупречно бялата й роба. От двете й страни вървяха двама жреци, също облечени в бяло, и внимателно следяха всяка нейна стъпка, за да не падне от изтощение. Но Домарис крачеше уверено; спокойното й изражение не даваше и най-малък израз на мислите й.
Най-сетне стигнаха до платформата; двамата жреци спряха, но Домарис продължи, бавно като съдбата, и се изкачи на платформата. Не удостои с поглед нито изпитата, окована в тежки вериги фигура в подножието на платформата, нито момичето, коленичило пред Риведа, положило глава в скута му така, че разпиляната му тъмна коса се стелеше върху двамата. Обърна се спокойно и зае мястото си между Рагамон и Раджаста. Зад тях лицата на Кадамири и останалите Пазители бяха само неясни сенки, скрити под златовезаните качулки на робите.
Раджаста излезе напред и огледа насъбралите се жреци и жрици очите му сякаш минаваха по всяко отделно лице. Накрая той въздъхна и проговори тържествено:
— Вие чухте обвиненията. Вярвате ли в това, което чухте? Получихте ли необходимите доказателства?
Дълбок, заплашителен, гръмотевичен ропот се надигна в отговор на въпроса му:
— Вярваме! Доказано е!
— Приемате ли вината на този човек?
— Приемаме!
— Каква с вашата воля? — продължи сурово Раджаста. — Има ли милост за него?!
Отново отекна многогласната гръмотевица и затьтна като вълните, разбиващи се в скалистия бряг: — Няма милост!
Лицето на Риведа остана напълно неподвижно, но Деорис трепна.
— Каква е вашата воля? — повтори Раджата. — Осъден ли е той?
— Осъден!
— Каква е присъдата? — продължи Раджаста, но този път и неговият глас му изневери. Знаете какъв с отговорът. Отляво се издига гласът на Кадамири, висок и ясен:
— Смърт за този, който оскверни силата!
— Смърт! — думата отекна страховито в огромната зала и бавно заглъхна в далечен шепот.
Раджаста се обърна с гръб към тълпата и попита съдниците:
— Съгласни ли сте?
— Съгласни сме! — силният глас на Кадамири заглуши останалите; старческият глас на Рагамон и неясните, тихи гласове на другите Пазители. Накрая и Домарис повтори едва чуто, толкова тихо, че Раджаста се наклони напред, за да чуе:
— Съгласни сме.
— Такава е волята на съдниците. Аз също я приемам — Раджаста отново се обърна, този път към окования Риведа. — Ти чу присъдата си — поде той, — Имаш ли нещо да кажеш?
Студените сиви очи на Риведа срещнаха очите на Раджаста. Мина доста време, сякаш Риведа преценяваше възможните си отговори, обмисляше думи, които биха разтърсили земята под краката на стария жрец — но накрая суровата уста, сега вече покрита от няколкодневна червеникава брада, се отвори едва-едва и Риведа каза учудващо кротко, с нещо подобно на усмивка: