— Нищо. Съвсем нищо.
Раджаста издигна ръце в обичайния жест.
— Присъдата е приета! Огънят пречиства — и ти си осъден на огнена смърт! — старият жрец допълни: — И дано тя пречисти духа ти!
— А неговата саджи? — проникна се някой от дъното на залата.
— Прогонете я от Храма? — извиси се друг глас.
— Изгорете я! Пребийте я с камъни! Магьосница! Уличница! — надигна се буря от омраза, ураган от гласове, като затихна едва след многократните заповеди и укори на Раджаста. Ръката на Риведа държеше здраво рамото на Деорис, челюстта му бе здраво стисната, зъбите му бяха забити в долната устна. Деорис не помръдваше, сякаш беше вече мъртва.
— Тя ще понесе наказанието си — каза строго Раджаста, — но все пак е жена — и носи дете под сърцето си!
— Нима искате да опазите семето на магьосника? — провикна се някой; бурята от гневни гласове отново се надигна и заглуши укорите на Раджаста.
Тогава се изправи Домарис; залитна за миг, но пристъпи напред. Шумът от постепенно затихна. Пазителката стоеше, изправена като стрела; косата й гореше пред сенките като течен огън. Гласът й бе нисък и спокоен:
— Това не може да стане. Аз залагам живота си за нейния.
Рагамон попита строго:
— С какво право?
— Двете с нея сме обречени на Великата майка — отвърна Домарис; големите й очи помръкнаха, но тя продължи: — Тя е обречена завинаги на Богинята и човешкото отмъщение не може да я достигне. Питайте всяка жрица и тя ще ви го каже — по закона Деорис е недосегаема. Аз поемам нейната вина; аз не изпълних дълга си на Пазителка, не изпълних и сестринския си дълг. Имам и друга вина — с древната сила, поверена ми като на Пазителите, аз проклех този мъж, които сега стои пред нас. — Очите на Домарис спряха аз миг върху предизвикателно вдигнатата глава на Риведа. — Проклех го със силата на небето и земята и проклятието ще го следва живот след живот през кръговете на кармата. Аз произнесох проклятието и съм готова да понеса наказанието си.
Тя отпусна ръце и остана така, загледана в Раджаста очаквайки собствената си присъда.
Раджаста я гледаше с невярващ поглед. Бъдещето се издигаше пред него като черна стена. „Няма ли Домарис да се научи на благоразумие? Сега не ми оставя никакъв избор…“ Раджаста проговори уморено:
— Нека Пазителката поеме отговорността за решението си! Поверявам Деорис на сестра й, докато роди — после ще се решава по-нататъшната й съдба. Но още отсега й отнемам всички права, които е имала като жрица и писар в Храма. — Той помълча, после отново се обърна към множеството. — Пазителката Домарис е произнесла проклятие — възползвала се е от древната сила! Питам ви — зло употребена ли е с властта си?
В залата се разнесоха объркани, противоречиви гласове; единодушието липсвате, хората се колебаеха, гласовете глъхнеха под сводестия таван. Вината на Риведа бе доказана открито и недвусмислено; докато това, за което говореше Домарис, бе мистрия, известна на малцина от високопоставените жреци — повечето от тях бяха по-скоро учудени, отколкото възмутени, а и нямаха точна представа от последиците на нейната постъпка.
Един глас, по-висок от останалите, се надигна над тълпата, в която хората шушукаха и си руменяха объркани погледи:
— Нека Раджаста сам реши съдбата на ученичката си! — и веднага се надигна буря от гласове: — Раджаста да реши! Той да прецени каква е силата й!
— Тя вече не ми е ученичка! — гласът на Раджаста изплющя като камшик и Домарис се сви, сякаш я бе ударил. — Но приемам отговорността. Да бъде!
— Да бъде! — проумя отговорът, Раджаста се поклони тържествено.
— Решението е взето — обяви той и седна, без да изпуска от поглед Домарис, която все още стоеше прави, но надали щеше да издържи дълго. Едновременно ядосан и натъжен, Раджаста се чудеше дали тя с наясно какво може да излезе от признанието й. Тръпнеше при мисълта за безкрайната поредица от събития, който тя — като негова ученичка и посветена жрица — бе задвижила необратимо. Силата, която й поверена, бе нещо напълно действително и осенено, и когато бе проклела Риведа, тя бе я използвала за нисша, егоистична цел. Нямаше съмнение, че Домарис трябваше и щеше да изкупи вината си — но съзнанието за неминуемото изкупление го караше да изстива от страх. Каква безкрайна, съдбоносни плетеница — възел след възел, живот след живот — и не само Домарис, но и всички, замесени с тази история, щяха да се срещат по пътя на нейното изкупление. Нали и той самият носеше вина за решението на Домарис — а Раджаста не бе свикнал да прехвърля отговорността си другиму.