„А Деорис…“
Домарис бе говорила за мистерията на Каратра, която си оставаше недостъпна за мъжете: с няколко думи бе се откъснала от него, своя духовен баща; съдбата й сега бе в ръцете на Богинята; Раджаста не можеше да стори нищо, нямаше право дори да прояви милосърдие, Деорис също бе отвъд храмовото правосъдие. Единственото решение, което Съветът на жреците можеше да вземе, бе дали сестрите имат право да продължат да живеят в Храма…
Домарис слизаше бавно по стъпалата на платформата. Явно бе съсредоточила цялата си воля, за да преодолее слабостта на тялото си. Отиде при Деорис, наведе се над нея и се опит да я изправи. Но младото момиче се възпротивяваше отчаяно, докато накрая Домарис направи знак на двамата жреци, които все така я следваха, да изнесат Деорис от залата. Но щом жреците я докоснаха, Деорис изпищя и се вкопчи с все сили в Риведа.
— Не, не! Никога! Искам да умра е него! Никъде няма да отида сама!
Магът вдигна очи и се взря в разплакалото лице на Деорис.
— Върви, дете — каза той тихо, — Това с последната ми заповед — после повдигна с ужасно напрежение окованите си ръце и докосна тъмните й къдрици и прошепна: — Помни, ти се закле да ми се подчиняваш докрай. Сега краят дойде. Върви, Деорис.
Деорис рухна на земята, задавена от ридалия, но позволи да я отведат. Риведа я проследи с очи, докато дребната й фигурка изчезна отвъд тежките двери, и този път не се опита да прикрие от никого чувствата, които се изписаха на лицето му. Устните му прошепнаха за пръв и последен път:
— Обичам те!
След дълго мълчание той повдигна отново глава и очните, отново студени като кремък, срещнала сивите очи на жената, изправила се пред него.
— Ето я твоята победа, Домарис — каза той горчиво.
Някакъв внезапен импулс я подтикна да отвърне:
— Не, нашето поражение.
В сините очи на осъдения проблеснаха странни искрици и той се засмя.
— Ти си достоен противник!
Домарис се усмихна леко; никога досега Риведа не бе се отнасял с нея като с равна.
Раджаста се бе изправил отново, за да зададе последния въпрос, който традицията изискваше.
— Има ли някои, който настоява за милосърдие?
Мълчание.
Риведа вдигна отново глава и се взря право в лицата на обвинителите си. В погледа му нямате и следа от молба. Домарис проговори тихо:
— Аз настоявам за милосърдие, почитаеми съдници. Не забравяйте — той можеше да я остави да умре! Спасил е Деорис, излагайки на опасност собствения си живот — ако бе я оставил да умре, никой нямаше да разбере какво се е случило! Той я е спасил, за да живее с белезите — постоянно доказателство за вината му! Дори това да е само перце спрямо тежестта на греховете му — не забравяйте, на везните на боговете понякога едно перце може да спаси човешка душа! Моля за милосърдие!
— Това е твое право — каза пресипнало Раджаста.
Домарис извади от диплите на бялата си роба златната кама, която някога бе получила като символ на длъжността си.
— Това е за теб — каза тя и сложи камата в ръката на Риведа. — Дано боговете имат милост и към мен.
Обърна се и белите й одежди, извезани със злато, се изгубиха сред слисаната тълпа.
В продължение на един безкраен миг Риведа оглеждаше оръжието в ръката си. Съдбата бе решила единственият дар на Домарис за него да е смъртта — и това бе най-ценното, което би могла да му дари. Зачуди се прав ли е бил Микон — вярно ли беше, че той, Домарис, Деорис, самият Риведа, са посели семената на безкрайна верига от човешки съдби, която ги е свързала завинаги. Щяха ли да се срещнат отново след тази раздяла — отново и отново, живот след живот?…
Той се усмихна — спокойна, мъдра усмивка на учен. Искрено се надяваше Микон да е сгрешил.
После се надигна и подаде символа на милосърдието на Раджаста — от векове камата на милосърдието имаше само символистична роля — и прие в замяна широка златна чаша, украсена със скъпоценни камъни. Магът я подържа в ръцете си и я огледа, както бе огледал преди това камата; мислеше със странната, почти чувствена наслада на аскет за покоя, които го очакваше отвъд, в мрака; в мрака, който бе обичал, към който се бе стремил цял живот. Целият му живот бе само пътека, която водеше към този върховен миг; с последна, полуосъзната мисъл, той си каза, че единственото, което е търсил, е бил този покой — и че е можел да го постигне със значително по-малко усилия.
Риведа се усмихна.
— Пия за чудния свят на Нощта — произнесе той ясно и пресуши чашата на смъртта на един дъх; после я вдигна с последни сили, засмя се и я запрати точно и уверено към платформата, където стояха съдниците. Чашата удари Раджаста в слепоочието и старият жрец рухна в безсъзнание — в същия миг, в които самият Риведа се отпусна, сред звън на вериги, мъртъв на земята.