Осма глава
НАСЛЕДСТВОТО
1.
Животът продължи така естествено с ежедневните грижи и проблеми, че Деорис не можеше да възприеме случилото се. Струваше й се, че живее зад стъклени стени; в съзнанието си бе избягала обратно, в далечните дни, когато тя и Домарис биха още деца, и растяха в дома на баща си. Беше се вкопчила в тези отдавнашни спомени, и ако през изградената защитна стена пробиеше мисъл за настоящето, тя решително я пропъждаше.
Тялото й все повече натежаваше от обещанието за идващия живот, силен и непреклонен, но Деорис не искаше да мисли за нероденото си дете. Умът и бе спуснал защитната бариера пред това, което се бе случило през онази нощ в гробницата на Безименния бог — и само кошмарите й припомниха миналото и я караха да се буди разплакана. „Какъв ли демон нося под сърцето си? Какво е това чудовище, което ще излезе на бял свят?“
Подсъзнателно, без да може да облече тези свои усещания и мисли, тя бе възмутена, уплашена и озадачена. Тялото й — крепостта на нейната същност — вече не беше изцяло нейно. Чувстваше детето като натрапник — най-вече защото се боеше от умопомрачението, което бе накарало Риведа да я направи майка: боеше се дори да си представи какви помисли с имал той за бъдещето на това дете.
Мразете собственото си тяло, имаше се за омърсена — и грозна. Беше започнала да притяга широк колан около надутия си корем, за да възвърне поне външно подобие на някогашната си фигура. Разбира се, обличате се достатъчно плътно, та никой да не предположи, че носи колан — пазеше се особено от Домарис.
Домарис имаше известна представа от чувствата на сестра си — можеше дори донякъде я разбере; страхът, нежеланието да си спомня преживяното и да се изправи лице в лице с бъдещето, ужасът, отчаянието. Позволи на Деорис да прекара известно време в това полусънно мълчание надявайки се, че тя сама ще намери сили да излезе от него… Но накрая й се наложи насилствено да я изтръгне от апатията. Подтикната бе от напълно действителна опасност.
— Деорис, ако продължаваш да носиш този колан, детето ти ще се роди осакатено — Домарис говореше кротко, със съчувствие, като на малко дете. — Би трябвало да знаеш това!
Деорис отметка рязко глава.
— Няма да разнасям напред-назад позора си, та всяка храмова уличница да може да ме сочи с пръст и да преценява кога ще родя!
Домарис покри за миг лицето си с ръце, изпълнена с болезнено състрадание. Вярно бе, че в дните след смъртта на Риведа се намериха хора да тормозят Деорис и дай се присмиват. Но това — това бе насилие над природата! При това го вършеше Деорис, която някога бе жрица на Каратра!
— Слушай, Деорис — каза тя. За първи път, откакто ги бяха сполетели скорошните нещастия, си позволяваше да разговаря със сестра си с по-остър тон. — Ако си толкова чувствителна, стой си в нашето жилите и се разхождай само и нашия двор, където никой няма да те види! Но аз няма да допусна да навредиш на себе си и на детето!
Домарис рязко дръпна сестра си към себе си и започна да развързва стегнатите връзки на колана; под него се видяха широките, вдлъбната В кожата белези, останали от пристягането.
— Горкото ми момиче! Как си могла да се самоизтезаваш така!
Деорис свърна лице и замълча. Домарис въздъхна. „Трябва да се отучи от това идиотско отричане на очевидните истини!“
— За теб трябва да се полагат грижи — каза тя на глас. — Ако ти е неприятно да го нравя аз, ще повикаме някой друг.
Деорис се обърна бързи и възкликна уплашено:
— Не! Не, Домарис, не ме оставяй. Нали няма да ме оставиш?!
— Не бих могла, дори да исках — отвърна Домарис: после, в опит да поразведри настроението, подразни сестра си: — Вярно е, че дрехите вече не ти стават, но бива ли заради това да се подлагаш на такива мъки?
Деорис й отвърна с обичайната си бледа, апатична усмивка.
Домарис се зае да рови из дрехите на сестра си. След малко се изправи и възкликна учудено:
— Но ти нямаш никакви други дрехи! Трябваше да помислиш и за това…
Деорис се обърна и изпадна във враждебно мълчание; Домарис разбираше, че сестра й просто не бе пожелала да мисли за напредващата си бременност. Без дума повече, тя се обърна, излезе от стаята и отиде да порови из своите сандъци и ракли. Най-сетне откри тънко, леко платно в светли тонове — достатъчно много, за да може от него да се ушие широка, свободно падаща роба. „Така се обличах преди раждането на Микаел“, каза си тя замислено. Тогава бе много по-слаба — и старите й роби сега щяха да стоят добре на Деорис.