— Хайде — каза тя весело, когато се върна при сестра си, налагайки си да не мисли за времето, когато тя самата бе носила тези дрехи, — ще те науча на нещо, което със сигурност знам по-добре от теб! — и тя накара Деорис да се изправи и започна да й обяснява как да подрежда диплите на широката роба.
Реакцията на сестра й я свари съвсем неподготвена. Деорис незабавно сграбчи финото платно, изтръгна го от ръцете на сестра си, разкъса го с гневен жест и го хвърли на пода. После и тя се свлече на студените каменни плочи и диво зарида.
— Не искам, не искам, не искам! — хлипаше Деорис. — Остави ме на мира! Казах ти, не искам! Никога не съм искала това дете! Върви си, просто си върви! Искам да бъда сама!
2.
Беше късна вечер. Опит бе изпълнена с трепкаща сенки. Бледи пламъчета танцуваха на воднистата светлина по косите на Домарис и се плъзгаха по единственият чисто бял кичур на слепоочието й. Лицето й бе все така болезнено слабо, тялото и носеше трайните белези на отпадналост и мъчително изтощение. Лицето на Деорис бе също бледо и измъчело, двете чакаха, притихнали, изтръпнали от страх.
Домарис бе облякла синята си роба на служителка на Карагра и бе прибрала косите си в обичайната златна мрежа. Беше накарала и Деорис да се облече по същия начин — това бе единствената им надежда.
— Домарис — каза Деорис много тихо, — какво ще стане сега?
— Не зная, мила — по-възрастната жена хвана здраво студените пръсти на сестра си в своята мъртвешки бледа ръка е изпъкнали сини вени — Но вярвай ми, те няма да ти навредят по никакъв начин. Никой не може да противопостави на обета ни.
Домарис тихичко въздъхна — тя самата не бе толкова уверена в думите си. Беше предприела единствено възможното, за да спаси сестра си, и несъмнено бе успяла — поне дотук — инак Деорис щеше да сподели съдбата на Риведа. Но оставаше извършеното светотатство — против вярата и закона, Деорис бе заченала детето си в ужасен, богохулен ритуал. Можеше ли дете, заченато така, да бъде прието в кастата на жреците?
Макар че нито за миг не бе съжалила за решението си, Домарис ясно съзнаваше своята привързаност; последиците можеха да бъдат много опасни — и непредвидими. Собственото й дете беше мъртво, и под прилива на тежката скръб тя знаеше, че не бе очаквала нищо друго. Бе приела вината си, но бе решила — с присъщата си спокойна, но непреклонна твърдост — че ще направи всичко възможно детето на Деорис да оживее. Бе поела отговорността за Деорис и нероденото и нямаше намерение да отстъпи и крачка от решението си.
Но е тя не преставаше да си задава въпроси — какво ли бе детето, заченато по налудничавите планове на Риведа? Какво изчадие можете да се роди след онзи светотатствен ритуал? Можете ли да накара сестра си да се почувства негова майка?
Вратата се отвори и съдниците влязоха в стаята, Домарис стисна здраво ръката на Деорис и двете се изправиха на крака. Пред тях стояха Петимата мъдреци в церемониалните си одежди; Карахама и двете й помощнички; Раджаста и Кадарими — златовезаните им мантии излъчваха слабо сияние в полумрака; а зад Карахама се бе изправила мрачна, слаба, почти безплътна фигура, обвита до неузнаваемост и сиви воали — дългите си, тесни ръце бе скръстила пред гърдите си. Но под сивите воали гореше синият цвят на ритуалните одежди, а силно прошарената й червеникава коса беше увенчана с диадема от сапфири — тя доказваше, че слабата, състарена жена е висша служителка на Каратра, посветена в храмовете на Атлантида — и дори Петимата мъдреци поздравиха почтително Малейна. Тя отвърна е едва забележимо кимване — лицето й бе толкова ужасно изпито, че приличаше по-скоро на череп.
Очите на Раджаста бяха изпълнени със скръб, а Домарис си каза, че забелязва проблясък на съчувствие в хлътналите очи на Малейна, но останалите лица бяха строги и напълно безизразни. Карахама с усилие прикриваше тържеството си. Колко пъти бе съжалила Домарис за безразсъдните си думи, произнесени преди толкова години — отдавна бе разбрала, че си е спечелила страшен враг. „Така се гради кармата — би казал Микон… Микон!“ Опита се да си повтаря името му, да си представи лицето му, за да се почувства по-уверена, но не успя. Дали Микон би одобрил постъпката й? Той не бе нарушил закона, за да защити Рейота, дори когато го бяха подложили на мъчения!
Домарис срещна студения поглед на Кадарими и изтръпна — знаеше, че от него не могат да очакват милост — само хладно и безпристрастно правосъдие. Безжалостният огън на фанатизма горете в очите му — и с това донякъде напомните на страшната природа на Риведа, която толкова бе изплашила Домарис.