— Деорис — каза сурово жрецът. — Какво търсиш тук?
Микон се засмя.
— Нали тя е мой писар, Раджаста, а пък аз забрания да я освободя. — Атлантът стана и постави ръка върху къдриците на малкото момиче. — Стига работа за днес. Тичай да си поиграеш, детето ми.
2.
След като добросърдечно усмихнатият Микон я освободи; Деорис хукна да търси Домарис. Детското й съзнание се заплиташе в лабиринта от непознати думи и представи — Черно братство, живот, смърт, отстъпничество — каквото и да означаваше това — мъчения, Домарис трябвало да роди син… Объркани картини се въртяха в мислите й като в калейдоскоп, когато тя нахлу задъхано в жилището на сестра си.
Домарис надзираваше робините, които сгъваха и подреждаха чистите дрехи. Стаята бе обляна от лъчите на следобедното слънце. Миришеше на чисто пране. Жените, дребни и мургави, бяха от племената, които служеха за храмови роби. Те бърбореха постоянно, като птици, докато дребните им фигурки неуморно се въртяха около високата фигура на младото момиче, което стоеше сред тях, спокойно заслушано в говора им и им даваше напътствия.
Разпуснатите коси на Домарис се плъзгаха по раменете й, когато тя се обърна учудено към вратата.
— Деорис! По това време! Да не би Микон. — тя спря и кимна на една възрастна жена, която не беше робиня, а лична прислужница на Домарис, родена в града под Храма. — Продължавай, Елара — помоли кротко Домарис, после направи знак на Деорис да дойде по-близо до нея. Като видя лицето на момичето тя ахна: Но ти си плакала, Деорис! Какво е станало?
— Не съм плакала! — възрази бурно Деорис и вдигна към сестра си пламналото си лице, по което не личаха следи от сълзи. — Просто… трябва да ти кажа нещо…
— Чакай, не тук. Ела… — тя дръпна Деорис във вътрешното помещение, където спяха, и отново се взря тревожно в зачервените й бузи. — Какво търсиш тук по това време? Да не би Микон да е зле? Или… — тя млъкна, неспособна да облече в думи мисълта, която я измъчваше, неспособна дори да я приеме в съзнанието си.
Деорис поклати глава. Сега, когато стоеше пред Домарис, не знаеше как да започне. Най-сетне проговори неуверено:
— Микон и Раджаста говореха за теб… казах…
— Деорис! Тихо! — стресната, Домарис протегна ръка и покри бъбривата уста на малката си сестричка. — Никога не бива да разказваш това, което си подслушвала, че говорят жреците!
Деорис се дръпна, раздразнена от кроткия укор.
— Но нали говореха пред мен! И двамата знаеха, че съм там! При това говорена за теб, Домарис. Микон каза, че ти…
— Деорис!
Видяла как заплашително пламнаха очите на сестра й, Деорис замълча, защото разбра, че това е един от редките случаи, когато трябва да се подчини. Тя се загледа нацупено в пода.
Притеснена, Домарис се взираше в упорито наведената глава на сестра си.
— Деорис, знаеш отлично, че писарите нямат право да повтарят и дума от това, което са чули, когато са работили с жреците! Това е първото правило, което трябва да си научила!
— О, я ме остави! — избухна гневно Деорис и хукна навън. Сухи хлипове я давеха, гърлото й бе стегнато от страх, който не можеше нито да скрие, нито да овладее. Какво право имаше Микон… какво право имаше и Раджаста — това не беше редно, не биваше да се случи, а Домарис не пожела дори да я изслуша. Какво можеше да стори сега?
3.
Веднага след като Деорис излезе от библиотеката, Раджаста отново се обърна към Микон.
— Трябва да разкажем всичко това на Риведа.
Микон въздъхна уморено.
— Защо? Кой е Риведа?
— Водачът на Ордена на Сивите. Това го засяга пряко.
Микон поклати отрицателно глава.
— Бих предпочел да не го безпокоим с…
— Налага се, Микон. Тези, които оскверняват тайните на вълшебството и учителството с черна магия, трябва да знаят, че Пазителите ще им отмъстят за злодеянието — в противен случай ще продължат страшното си дело и може да се стигне дотам, че нашите сили да не стигат да им се противопоставим. Най-лесно е да се каже: „Остави ги да жънат това, което са посели“ — а аз не се и съмнявам, че ще пожънат страшни плодова. Но какво ще стане с неволно пострадалите? Нима ще оставиш злодеите свободни, за да измъчват и други, както са постъпили с теб?
Микон замълча, отвърнал лице. Слепите му очи се движеха, като на зрящ човек, Раджаста не искаше я да мисли какви картини прекосяват съзнанието му.
Накрая Микон се засмя, макар и малко насила.
— Мислех, че аз ще съм учителят, а ти — ученикът! Но ти си прав — продължи той по-тихо, а в гласа му прозвуча чисто човешка съпротива. — Аз наистина се боя от това, което ще последва — разпитите и всичко останало…