Сега, когато лудостта бе напуснала погледа му, Рейота изглеждаше обзет от мрачна решителност. Строгите му очи гледаха сериозно и проницателно. Косата му бе подстригана почти до корен по време на болестта и сега по главата му бе покрита със съвсем къси, тъмни къдрици. Облечен бе в одеждите на млад жрец Раджаста знаеше, че Рейота е на двадесет и четири години, но сега му се струпаше още по-млад.
Внезапен прилив на милосърдие го накара да каже:
— Братко, никой не може да носи отговорност за това, което е извършил, докато душата му с била извън тялото.
— Ти си… добър човек — каза колебливо Рейота. Беше мълчал толкова дълги години, че гласът му бе като ръждясал от неупотреба. Всеки път, когато проговаряше, думите му излизаха от устните неуверено и със заекване. — Но аз… имам грехове… отпреди, — И той добави с вече съвсем несигурен глас: — Как може човек да допусне да загуби, душата си, сякаш става дума за някаква играчка или украшение?!
Раджаста забеляза нарастващата възбуда и очите му и каза строго, но все така кротко:
— Спокойно, синко, инак болестта отново ще те обземе. Кадамири ми каза, че си искал да ми кажеш нещо; говори, но само ако обещаеш да не се вълнуваш прекалено…
— Ли-лицето… това лице, което ни-никога не се изтри от паметта ми! — започна хрипливо Рейота. Гласът му постепенно ставаше по-уверен — Беше едър мъж — не много висок, но масивен, даже пълен. Ръ-ръцете му бяха огромни; имаше масивна челюст, широк нос; големи зъби и тъ-тъмна коса, посивяла на слепоочията… и та-такива очи! И устата му… жестоката му усмивка — като на огромен тигър! Той… понякога изглеждаше толкова жизнерадостен и добродушен — ни-никой не би предположил какво зло таи в душата си… дебелите, изсветели от слънцето вежди… Говореше грубо, рязко…
Раджаста имаше чувството, че се задушава. Едва намери сили да каже:
— Продължавай!
— Две неща… два белега… ня-няма никога да забравя — имаше разстояние между предните зъби и… очите! Виждал ли си очите на жрицата Карахама? Очи на котка… на тигър… на хищник! Нейните очи са досущ като неговите…
Раджаста покри ръцете си. Стотици спомени нахлуха в съзнанието му. „Бил съм по-слян от Микон! Глупак! Глупак! Как можах да не се усъмня в разказа на Микон за добрите хора, които го били довели в дома на Талканон! Доверчив глупак…“ Раджаста стисна зъби, свали ръце от очите си и попита все така задавено:
— Знаеш ли кого описа току-що, синко?
— Да — главата на Рейота се отпусна обратно на възглавницата. Убийствена умора се изписа на лицето му. Беше убеден, че Раджаста не е повярвал на думите му. — Да, знам. Върховния управител Талканон.
А Раджаста повтори горчиво, все още невярващ:
— Талканон!
Десета глава
ЧЕРНИ СЕНКИ
1.
Домарис постави свитъка в скута на сестра си.
— Можеш ли на разчиташ знаците на звездите, Деорис? — попита тя кротко. — Аз самата почти не съм ги учила.
Деорис кимна безразлично.
— Карахама ме научи преди години. Защо?
— Раджаста ме помоли да ти предам това: Не — прекъсна тя сестра си, която понечи да възрази, — ти отказваше да погледнеш истината в лицето, но сега трябва да предприемем нещо. Детето ти трябва да бъде признато. Ако собственото ти положение ти е безразлично, помисли на какъв живот осъждат детето си!
— Има ли някакво значение? — понита отпуснато Деорис.
— За теб може би не — отвърна Домарис, — но за детето ти — което трябва да живее и ще живее — разликата е огромна. Сега решаваме дали ще живее като човек или ще бъде навеки отхвърлено от себеподобните си! — Очите й се спряха на младото, но белязано от скръбта лице. — Раджаста казва, че ще имаш дъщеря. Нима искаш да я осъдиш на участта на Демара?
— Не! — извика неволно Деорис. После отново се отпусна и на лицето й се изписа пълна безнадеждност. — Но кой би ме приел — сега?
— Имаш вече едно предложение.
Въпреки преживяното, Деорис си оставаше съвсем младо момиче, и неволно любопитство оживи лицето й.
— Кой?
— Някогашният ученик на Риведа — Домарис не направи опит да поднесе по-внимателно новината; Деорис и без това бе свикнала да си затваря очите пред всяка неприятност. Нека сега се справи сама!
[???] му се плъзгаха по измененото й тяло; но тя не видя колко тъга и съчувствие имаше в погледа му.
Церемонията, макар и кратка, се стори на Деорис безкрайна. Само силната ръка на Рейота, на който се опираше, можа да й вдъхне кураж да произнесе почти шепнешком необходимите отговори; треперете толкова силно, че когато коленичиха заедно за благословията, Рейота трябваше да я прикрепя, за да не падне.