Накрая Рагамон попита:
— Какво име ще носи детето?
Деорис изхлипа на глас и погледна умолително Рейота — тогава очите им се срещнаха за първи път.
Той й се усмихна, после се обърна към Петимата мъдреци и каза спокойно:
— Предсказанията на звездите бяха разчетени. Дъщеря ми ще носи името Ейланта.
„Ейланта!“ Деорис бе достатъчно добре обучена, за да разбере значението на това име. Ейланта — последицата на причината, вълната от хвърления камък… силата на кармата.
— Бъди добре дошла тогава, Ейланта — отвърна жрецът — и от този миг детето на Деорис бе и дъщеря на Рейота — все едно, че бе зачената от него. Звучните слова на благословията отекваха над приведените им глави; после Рейота помогна на младата жена да стане; тя веднага понечи да се отдръпне от него, но той я отведе съгласно изискванията на ритуала до външната врата, където спря и задържа за миг пръстите й в своите.
— Деорис — каза той сериозно, — не… не искам да те обременявам из-излишно. Знам, че не си добре. Но има неща, който трябва да си кажем. На нашето дете…
Деорис изхлипа на глас, издърпа ръцете си от неговите и хукна. Рейота извика името й — наскърбено и учудено, после забърза след нея, уплашен, че тя може да се препъне и да се удари.
Но когато зави зад ъгъла, Деорис не се виждаше никъде.
3.
Деорис спря да тича чак когато стигна един отдалечен край на градината. Изведнъж осъзна, че се е озовала много по-далеч, отколкото бе искала. Никога преди не бе идвала тук и съвсем не бе уверена, че знае коя от многото разклоняващи се пътеки води към къщата на майка Изоуда. Обърна се назад, заоглежда се, но така и не можа да разбере къде точно се е озовала — нито пък накъде трябваше да тръгне; в същия миг една фигура, която бе стояла приведена зад близкия храст, се изправи, и Деорис застана очи в очи с Карахама. Тя отстъпи неволно, изтръпнала от страх.
Очите на Карахама гориха с мрачен огън.
— Ти! — жрицата сякаш изплю презрително думата. — Дъщеря на Светлината! — Синята дреха на Карахама бе скъсана на много места; несресаната й коса висете разбъркано около подутото й лице; очите й бяха възпалени, устните оголваха зъбите й като на хищно животно.
Деорис почувства, че я обзема, дива паника — отстъпваше по-назад, но гърбът й опря в стена — а Карахама пристъпи толкова близо, че почти я докосваше. Деорис разбра с отчайваща яснота, че Карахама беше полудяла.
— Мъчител на малки деца! Вещица! Кучка! — гласът на Карахама бе подобен на животинско ръмжене. — Гордата дъщеря на Талканон! О, по-добре да бях умряла като дете пред градските стени, отколкото да доживея този ден! И ти, заради която страдах толкова, дъщерята на Благородната жрица, която не можеше да падне дотам, че да погледне горката ми майка — какво ще кажеш за Талканон сега, дъще на Светлината? Когато жреците привършат с него, ще му се иска да се беше обесил като Демара! Или може би гордата Домарис ти е спестила и това? Разкъсай дрехите си, скуби косите си, дъще на Талканон! — с дивашки кикот Карахама протегна сгърчените си пръсти и разкъса дрехата ш Деорис отгоре надолу.
Деорис пищеше ужасено и придърпваше разкъсаната дреха около тялото си, опитвайки се да се измъкне, но Карахама я беше притиснала към стената.
— Разкъсай дрехите си, дъще на Светлината! Дъщерята на Талканон — на предателя Талканон, който днес ще умре позорно! Сестрата на Домарис, която бе пропъдена като уличница от Храма, пропъдена от Арват, защото утробата й е прегоряла и безплодна! — Карахама плю и блъсна Деорис в ронещата се стена. — Ами ти — сестричката ми, малката ми сестричка! — тя повтори отново любимата фраза на Домарис и думите прозвучаха ужасно, като присмехулно ехо.
— Ти носиш под сърцето си сестра на децата, на които причини само страдания! — Кехлибарените очи на Карахама проблясваха през миглите й — после изведнъж се разшириха неестествено — безизразни и зачервени, и тя закрещя: — Нека само робини и дъщери на уличници стоят до леглото ти! Дано родиш чудовище!
Коленете на Деорис се подгънаха и тя бавно се свлече на посипаната с пясък пътека. Пръстите й драскаш по ронещите се камъни на оградата.
— Карахама, Карахама, не ме проклинай! — изплака тя. — Боговете са ми свидетели, не съм искала да им сторя зло!
— Тя не искала да им стори зло — започна да припява насмешливо Карахама.
— Карахама, кълна се, че те обичах! Обичах и дъщеря ти! Не ме проклинай!
Внезапно Карахама също коленичи пред нея. Деорис трепна и се отдръпна — но налудничавата светлина бе изчезнала от погледа на жрицата. Тя се изправи бавно и внимателно помогна на Деорис да стане. Очите под разбърканите коси гледаха разумно — и с безкрайна скръб.