Но всеки път, когато Деорис заспеше, й се явяваше един и същи сън — виждаше мрачната колиба, където се бе родило детето й, където Рейота я бе изтръгнал против волята й от прегръдките на смъртта; виждайте и него, с лице, озарено от кървавата светлина на залеза и бебето в ръце, увито в окървавените парцали, останали от одеждите на Карахама… Но това бе само сън и накрая и тя прие, че нищо подобно не се с случвало. Всички се държаха много мило с нея, като със сираче, и в продължение на години не й се случи дори да спомене името на сестра си.
КНИГА ПЕТА
ТИРИКИ
„Когато Вселената била създадена от хаоса, тя незабавно се разпаднала на безброй миниатюрни късчета — като плочки от мозайка без видим смисъл и предназначение, всички тези късове са еднакви по форма и размер, макар че се различават по окраска; а ние не разполагаме с представа за общата картина, която да ни упътва… Имаме при възможни средства, с помощта на които можем да градим мозайка: пълна ненамеса; постоянен контрол над всяко, дори най-малкото движение; или разместване на силите, докато се достигне задоволително равновесие. Но нито един от тези три метода не може да бъде прилаган самостоятелно — неминуемо ще участват и останалите два; това е фундаментален принцип, който трябва да приемем — в противен случай никога няма да открием дори частично обяснение на процесите, които наблюдаваме.
И тъй, задачата все още не е решена; ние се движим към разрешението неравномерно, на тласъци. Всеки напредък в общото познание бива последвано от някакво сътресение, при което биват изгубени много важни частици — който биват открити отново при следващия тласък напред. Когато използваме примера с мозайката, не бива да забравяме, че разликата между мозайката и Вселената се състои в това, че мозайката в крайна сметка се попълва и достига състояние на пълна неподвижност — равносилно на смърт. Ние не се движим към момента, когато всичко ще заекне неподвижно по честата си, а към времето, когато движението на частиците от мозайката ще бъде източник на задоволство за всички форми на живот — растения, скали, риби, птици, животни и хора.
Тази работа никога не е била лена и лесна и никога няма да бъде. Но пътят, граден с надежда, е по-лек за пътника от този, проправян с отчаяние — макар и двата да водят към една цел“.
Първа глава
ИЗГНАНИЦАТА
1.
Падаше здрач и лекият бриз откъм пристанището преминаваше в остър западен вятър. Навитите платна трептяха около мачтите, корабът се полюляваше в равномерния ритъм на вълните. Домарис стоеше загледана в тъмнеещия бряг — напълно неподвижна, тя се откроявате като обвита в бяло сияние статуя сред сенките.
Капитанът направи дълбок, почтителен поклон пред жрицата.
— Господарке…
Домарис вдигна очи.
— Да?
— Време с да отплаваме. Ще ми позволиш ли да те отведа до каютата? Корабът ще започне да играе и може да се почувстваш зле.
— Благодаря ти, но предпочитам да остана на палубата.
Капиталът отново се поклони и се оттегли.
— Аз също трябва да си вървя, Изарма — каза Раджаста и се отдръпна от перилата. — Имаш всички необходими писма и препоръки. Погрижили сме се да не ти липсва нищо. Иска ми се… — той се прекъсна, намръщи се и не продължи. Каза само: — Всичко ще бъде наред, дъще. Бъди спокойна.
Тя се наведе и почтително му целуна ръка. Раджаста я притисна към гърдите си.
— Боговете да бдят над теб, дъще — каза той с треперещ глас и я целуна по челото.
— О, Раджаста, не мога! — изплака Домарис. — Не мога да го понеса! Детето ми… Микаел! И Деорис…
— Тихо! — прекъсна я строго Раджаста и внимателно се освободи от мъчително вкопчените й ръце. — Съжалявам, дъще. Нищо не може да се направи. Длъжна си да го понесеш, И знай едно: обичта и благословията ми ще бъдат навсякъде с теб — сега и завинаги. — Пазителят вдигна ръка и описа над главата й знак, завещан от древността.
Още преди Домарис да успее да каже нещо, Раджаста се обърна и бързо напусна кораба. Домарис остана загледана след него — не можеше да повярва, че тъкмо нея, осъдената изгнаница, той бе удостоил със Знака на Змията.
„Възможно ли бе да с сгрешил? Не — Раджаста не правеше такива грешки.“
След време Домарис чу дрънченето на котвената верига; гребците подеха монотонния си напев. Ти продължи да стои на палубата и да се взира в падащия мрак, за да може да вижда колкото е възможно по-дълго брега на родната земя, Храма, където се бе родила и откъдето не се бе откъсвала никога досега. Остана така, неподвижна, дълго след като нощта бе спуснала тъмния си покров над летящия по вълните кораб — и изчезналия в далечината бряг.