Нощта беше безлунна; на палубата цареше пълен мрак и затова мина доста време, преди Домарис да разбере, че до нея е коленичила някаква неясна фигура.
— Какво има? — попита Тя тихо.
— Господарке… — равният, колеблив глас на Рейота звучеше умолително. — Трябва да слезеш долу.
— Предпочитам да остана тук, Рейота, благодаря, ти.
— Господарке… има някои… тря-трябва да ти покажа нещо.
Домарис въздъхна и едва сега, като се раздвижи, усети колко вдървени са мускулите й и колко е уморена. Залитна на изтръпналите си нозе и Рейота бързо се изправи, за да я подкрепи.
Тя се изправи веднага, но младият жрец настоя:
— Облегни се ни ръката ми, моля те, господарке…
Домарис въздъхна и му позволи да и отведе. Помисли си отново, но без облекчение, че той е много различен от Микон.
Малката каюта, определена за Домарис, бе осветена от една мъждукаща лампа, но робинята се бе постарала да я подреди така, че да изглежда колкото бе възможно по-уютна. Робинята също й бе непозната — не можеше да поиска от Елара да напусне съпруга си и новороденото си бебе заради нея. Уютната топлота на каютата се поправи на Домарис — миришеше слабо на топла храна и на маслото от лампата; но изведнъж всичко се изгуби пред погледа й — очите й се бяха спрели на мъничкото, увито в синьо вързопче, поставено върху възглавниците на ниското легло… несръчно повито в окървавени останки от синя роба, бебето риташе и се движеше…
— Господарке и сестро… — поде смирено Рейота, — ис-исках да те помоля да се грижиш като майка за моята дъщеря.
Домарис залитна отново, възкликна тихо и с едно единствено движение сграбчи бебето и го притисна към себе си. После се обърна към Рейота и попита задавено:
— Защо? Защо?!
Рейота сведе глава.
— Аз-аз никога не бих я взел от майка й, ако имаше ня-някакъв друг из-изход — започна той тихо, — по ти сама знаеш — да я оставя там, за нея бе равносилно на смърт! За-законът ми дава право да отведа със себе си дъщери си, ако пожелая!
Домарис притискаше към себе си бебето с овлажнени очи, докато Рейота описваше простичко положението, което тя досега умишлено бе отказвала да приеме.
— Нито Сивите магове, нито черните магьосници — не се заблуждавай, господарке има още много оцелели от Черното братство — и ще ги има, докато храмът потъне в морето, а сигурно и след това — казвам ти, нито Сивите, нито Черните биха допуснали това дете да оживее — те са убедени, че тя е рожба на светилището на Мрака!
— Но… — Домарис не посмя да зададе въпросите, който думите му събудим в съзнанието й — ала Рейота сякаш прочете мислите й и усмихнато продължи.
— За Сивите магове зачеването й е светотатство — каза той. — А за черните магьосници тя е ценна единствено като жертва, която трябва да бъде принесена на олтара на ужасния ни бог. От друга страна тя… Според тях целта на зачеването й е провалена от жреците на Светлината… защото тя не е въплъщение на… — гласът му трепна и той не довърши.
Домарис също трудно намираше дами, но най-сетне успя да каже:
— Но жреците на Светлината не биха допуснали…
— Жреците на Светлината изобщо не биха се намесили. Не забравяй — прокълнат е не само Риведа, но и поколението му! Никога не биха се намесили, за да я спасят! А сега, когато детето изчезна, и животът на Деорис няма да бъде застрашен…
Домарис зарови лице в парцалите, с които бе увито бебето. След малко отново вдигна глава. Очите й бяха сухи.
— Прокълнати — прошепна ти. — Да, и това е карма… — после се обърна към Рейота и добави: — Ще се грижа за нея като родна майка — кълна се!
Втора глава
ГОСПОДАРЯТ
1.
Над Ахтарат се беше спуснала мека, звездна нощ. Царете такава тишина, че се чуваха дори стъпките на боси крака по тревата. Рейота подаде ръка на Домарис. Вълнението от предстоящото изпитание я накара да стисне здраво пръстите му; но нежните черти на лицето й запазваха мекото си спокойствие. Изпод тъмните мигла очите на мъжа до нея й хвърлиха бърз, одобрителен поглед, докато той повдигаше тежката завеса и я въвеждаше в голямата зала. Ръката й беше леденостудена и Рейота почувства самотата и отчаянието й — за миг си припомни как бе изглеждала Деорис, когато и представи пред Петимата мъдреци.