Тъкмо в този миг бебето в ръцете й се бе размърдало и бе изплакало е тик гласец, а Домарис бе прошепнала развълнувано:
— Малката ми певица.
Оттогава името на детето си остана Тирики — което значеше „малка певица“.
Сега Тирики опознаваше околния свят — беше се упътила с несигурни крачки към първожреца, който протегна ръка да погали русата й коса; но без никакво предупреждение детето се наведе и малките й, току-що пробили зъбки се забиха в крака на стареца. Изненадан, Диргат подскочи от болка, но още преди да направи каквото и да било, Тирики изгуби всякакъв интерес към него и отиде да захапе крака на масата.
Притеснена, опитвайки се да потисне напиращия смях, Домарис замънка някаква извинение.
Диргат махна усмихнато и започна да разтърква ухапалото място.
— Имам внуци и правнуци, дъще! На малкото кученце му никнат зъби — това е нещо естествено!
Домарис смъкна една гладка сребърна гривна от китката си и я подаде на Тирики.
— Малка човекоядка! — закани й се тя усмихнато. — Дъвчи това и оставя на мира гостите ми!
Момиченцето вдигна към нея огромните си лъчисти очи и веднага захапа гривната. Опита се добросъвестно да я налапа цялата, не успя и се зае да я дъвче, залитна, седна на пода и продължи да се внимава с гривната.
— Очарователно дете — отбеляза Диргат без следа от ирония, — Чух, че Рейота я признал за своя дъщеря и бях много учуден. У тази русокоса чаровница няма кръв от Атлантида!
— Тя прилича много на истинския си баща — отвърна тихо Домарис. — Той беше северняк… извърши тежки престъпления и плати с живота си. На времето беше Велик маг на Ордена на Сивите. Казваше се Риведа от Зайадан.
Когато първожрецът стана да си върви, в старческите му очи се бе утаило безпокойство. Беше чувал за Риведа; и нямаше нищо добро в това, което знаеше за него. Ако детето приличаше повече на баща си, кой знае какви последици би могло да има това! Диргат не каза нищо, но Домарис забеляза безпокойството му и за пореден път сама си зададе същия въпрос. Обърна се и се загледа в дъщерята на Риведа.
Отново си каза, че няма да позволи споменът за бащата да опорочи детето. Но беше ли възможно да се бори срещу кръвта — срещу това, което детето би могло да носи в душата си? Тя вдигна Тирики, целуна я и я пусна обратно на земята. Очите й биха пълни със сълзи.
Четвърта глава
СЯНКА В ЕЗЕРОТО
1.
Езерото, наречено „Огледалото на размислите“ се беше ширнало под трептящите слънчеви лъчи, процеждащи се през надвисналите над него клони на дърветата. Постоянната игра на светлини и сенки по повърхността на водата сякаш повтаряше преливането на светлина в мрак, на деня в нощ, като картина на хода на времето.
Малцина се застояваха тук. Всякакви суеверна се свързваха с това място — говореше се, че езерото събира и отразява мисиите на тези, които се взираха в трептящата му повърхност. Затова и наоколо бе пусто и самотно, но приятно за човек, който търси тишина и спокойствие.
Деорис дойде тук едни ден, тласкала от неясно безпокойство. Пред мрачния й поглед се стелеше картина на безсмислено, тягостно бъдеще.
Риведа беше мъртъв. Талканон беше мъртъв. Мъртви бяха и Надастор, и учениците му, Домарис бе заминала в изгнание, а самата Деорис — кой ли би се занимавал сега с нея? Тъй или иначе, детето, заченато в светотатствения ритуал, също бе мъртво. Освен това тя бе осветена в най-висшата храмова мистерия и не можеше просто да бъде изоставена на волята на съдбата. Когато оздравя й бе наложел дълъг период на покаяние; трябваше да премине през тежки изпитания, а после се зае с учения, далеч по-сложни и пространни от това, с което се бе занимавала досега. Обучаваше я лично Малейна. Сега обучението й бе завършило. И какво я очаквате? Деорис не знаеше, нищо не можеше да предположи.
Отпусна се на тревистия бряг на езерото и се загледа в тъмносините дълбини. Преследваха я мрачни, самотни, горчиви мисли; все по-силно я изгаряше копнежа по детето, което почти не помнеше. Сълзите замъглиха погледа й, закапаха по водата и образуваха малки вълнички, Деорис облиза солените си устни и тръсна глава, за да вижда по-ясно, но не отклони поглед от синкавите води.
Изведнъж пред нея изплува обичното лице на Домарис — то се взираше в нея от дълбините на езерото; сестра й бе много по-слаба, отколкото си я спомняше, а очите й гледаха скръбни и умолително. Пред очите на Деорис устните й се разтвориха в познатата усмивка и фигурата в езерото протегна към нея ръце, сякаш да я прегърне… Колко добре познаваше Деорис този жест!