Повя ветрец, развълнува езерната повърхност и образът изчезна. На негово място само за миг трепна друго лице — нежното, детинско личице на Демара се плъзна по вълните и изчезна. Деорис скри лице в ръцете си и видението изчезна. Когато отново се осмели да погледне, видя само леко трептяща, синкава водна повърхност.
Пета глава
ИЗБРАНИЯТ ПЪТ
1.
През години Елис бе изгубила моминското си очарование, но затова пък тя бе превърнала в достолепна, зряла жена. В нейно присъствие Деорис се чувстваше спокойна. Тя държеше, в ръце най-малкото дете на Елис, бебе на един месец, прегръщаше го с алчна нежност и го върна на майка му с подчертано нежелание. После изведнъж се свлече на колене пред братовчедка си и скри лице Е диплите на роклята й.
Елис не каза нищо. След малко Деорис вдиша очи и се усмихна притеснено.
— Държа се глупаво — призна тя, — по ти… ти толкова ми напомняш на Домарис.
Елис докосна нежно приведената глава, украсена с корона от стегнати тъмни плитки.
— Ти самата заприличваш все повече на нея, Деорис.
Деорис се изправи бързо, защото другите деца на Елис — начело с Лиза, високо, сериозно тринадесетгодишно момиче — нахлуха тичешком и стаята.
Като видяха жената, облечена в сините церемониални одежди на жрица на Каратра, веселите им викове заглъхнаха и те спряха на прага.
Само Лиза залази самообладание, пристъпи напрел, и заяви:
— О, Деорис, имам нещо да ти казвам!
Деорис прегърна дъщерята на братовчедка си. Възможно ли бе никога да е носила на ръце това сериозно, замислено момиче?
— Някаква тайна ли с, Лиза?
Момичето вдигна към нея блестящите си тъмни очи.
— Всъщност не е тайна, Деорис, Просто… идущия месец ще служа в храма на Каратра!
Мислите препускаха зад привидно спокойното лице на Деорис. Беше се научила отдавна да владее израза на лицето си, поведението си — и донякъде дори мислите си. Тя, посветената във висшите мистерии, сама си бе отрязала пътя към Светлината. А Лиза… Дано Лиза никога не страда от онзи вътрешен бунт, който никога бе измъчвал нея! Деорис си спомняте всичко много ясни — по онова време бе тринадесет или четиринадесетгодишна — точно на годините на Лиза, но сега не можеше да разбере какво толкова я бе възпирало и плашило, тя не искаше да пристъпи в храма, дори за да служи определените за всяка жена месеци. Спомените събудиха нови спомени, и тя видя като жива пред себе си Демара… после Карахама… Не можеше ма прогони и най-мъчителния спомен, който криете в най-тъмните ъгълчета на съзнанието си. Ако дъщеря й бе оживяла, сега щеше да е няколко години по-малка от Лиза — на прага на женствеността.
Лиза не можеше да разбере порива, който накара Деорис да я притисне здраво към себе си, но отвърна на прегръдката с искрена нежност; после взе на ръце малкото си братче и поведе останалите деца навън. Двете жени гледаха след тях — Елис с майчинска гордост, Деорис — с малко тъжна усмивка.
— Същинска млада жрица, нали, Елис?
— Много с зряла за годините си — кимна Елис. — Като си помислиш колко се гордее Хедан с нея сега! — тя се позасмя. — Сега се държи като истински баща. Арват сигурно съжалява, че не я призна на времето. Но той обикновено се сеща какво иска, когато вече е много късно.
Тайната на Елис отдавна вече не беше тайна; преди няколко години Арват бе признал със закъснение, че е бащата на Лиза и бе пожелал да я обявят за негово дете, както на времето Талканон бе признал Карахама. Но Хедан категорично бе отказал да върне осиновената си дъщеря, Арват понесе тежките наказания, които се полагаха в такива случаи — при това за нищо — освен може би за доброто на душата си.
Деорис трепна болезнено при мисълта за Арват; знаеше, че той бе настоявал решително Домарис да замине в изгнание и още не можеше да му го прости. Виждаше го рядко и всеки път се разминаваха като непознати. Самият Арват не можеше да премине по-високи в йерархията на жреците — и една от причините бе, че няма деца.
Деорис тръгна да си върви, но Елис я спря и я хвала заръка. Подтикната от безпогрешната си интуиция, тя каза:
— Деорис… мисли, че е крайно време да поговориш с Раджаста.
Деорис кимна замислено.
— Така и ще сторя — отвърна Тя. — Благодаря ти, Елис.
Когато излезе навън, Тя спря, объркана и развълнувана. В продължение на цели седем години бе отлагала този разговор — боеше се от безкомпромисната справедливост на Раджаста… Но след малко тръгни отново и колкото повече се отдалечаваше от дома на Елис, толкова по-забързани ставаха стъпките й.
От какво се боеше? Раджаста само щеше да и помогне да застане лице в лице със себе си.