— Ако можех, бих ти го спестил.
Микон въздъхна.
— Знам. Да бъде, както искаш ти. Аз… само се моля Деорис да не е чула всичко, което си казахме! Напълно бях забравял, че детето е още тук.
— Аз така и не я забелязах. Избира се, писарите полагат клетва да мълчат за всичко, което чуят и видят по време на работата си, но Деорис е още съвсем млада, а децата никак не умеят да пазят тайна. Деорис! Ах, това дете!
Умореният и малко безпомощен тон на жреца накара Микон да попита малко учудено:
— Не я ли обичаш?
— Не, не — побърза да възрази Раджаста. — Обичам я не по-малко от Домарис. Дори често съм мислил, че Деорис е по-блестяща ученичка от двете; но това се оглася до ума и съобразителността. Тя никога няма да бъде толкова… толкова завършена, толкова цялостна като Домарис. Липсва й търпение. Постоянството не е сред добродетелите на Деорис.
— Не бих казал същото — прекъсна го Микон. — Работим с нея вече доста време и тя винаги е проявявала голямо търпение и готовност да помогне. Винаги е мила и тактична. Аз също имам чувството, че е по-блестяща от Домарис. Но тя е още дете, а Домарис… — гласът му затихна и той се усмихна на себе си. После смени рязко темата. — Трябва ли да се срещна с този… Риведа?
— Мисля, че така ще е най-добре — отвърна Раджаста. Понечи да допълни нещо, но спря и се вгледа в лицето на атланта. Внезапно вдълбалите се бръчки го накараха да промени решението си. Той се обърна и повика един от слугите, които чакаха в преддверието.
— Отивам при Риведа — обърна се той към влезлия. — Отведи господаря Микон в жилището му.
Микон тръгна, привидно спокоен, но докато Раджаста го изпращаше с поглед, забеляза, че мускулите на лицето му са се стегнали от тревога и съмнения. Беше чувал, че жителите на Атлантида се отнасят към Сивото братство с особена почтителност, граничеща с преклонение — което бе разбираемо, като се има предвид, че Морските кралства често биваха нападани от тежки епидемии. Лечителите от Сивото братство често правеха и невъзможното, за да се преборят със страшните зарази… При все това Раджаста не бе очаквал от Микон да реагира тъкмо по този начин.
Старият жрец набързо пропъди съмненията. Решението му не можеше да има лоши последици. Риведа бе най-големият лечител сред Сивите — той би могъл и да помогне на Микон значително повече от Раджаста; може би и това бе смутило атланта. „В края на краищата, мислеше Раджаста, Микон е от благороден произход. Въпреки смирението си той е и горд. Ако обаче лечител от Сивите се заеме с него, той ще трябва да му се подчинява!“
Раджаста се обърна и забързано излезе от библиотеката. Дългите бели одежди се вееха и тихо шумоляха.
Още преди последните събития до него бяха долитали слухове, че хора от Сивото братство се занимават с възстановяването на забранени ритуали. Шушукаше се, че са се върнали Черните — магьосниците, които работеха със силата на древното зло, стаено в сърцето на земята — сили, които не се съобразяваха с човечеството и унищожаваха постепенно човешкия у тези, които прибягваха до помощта им.
Жрецът поспря за миг сред Голямата зала и поклати учудено глава. Възможно ли бе Микон да вярва на тези слухове, възможно ли бе да се опасява, че Риведа ще допусне по някакъв начин Черните отново да се доберат до него? Е, несъмнено тези му опасения щяха да се разсеят още след първата ни среща. Защото Риведа, пръв сред лечителите и първожрец на Сивите, бе най-подходящият човек, който можеше да се заеме с тази задача. Раджаста нито за миг не се съмняваше, че правосъдие ще бъде въздадено. Познаваше добре Риведа.
Взел окончателно решение, Раджаста отново забърза по коридора, сетне премина през един покрит външен ходник в съседни постройка, спря пред една врата и почука три пъти на равни интервали.
4.
Риведа, магьосникът, беше едър мъж — по-висок и от Раджаста; здраво сложен и мускулест, с широки рамене, които изглеждаха достатъчно яки да понесат цял бик. В сивата си роба от тънко плавно с качулка, Риведа изглеждаше почти неестествено висок, когато се обърна към Раджаста, откъсвайки се от гледката на бавно тъмнеещото небе.
— Кажи ми, Пазителю — поде той вежливо, — какво толкова се е случило, та се налага да дойдеш лично при мен?
Раджаста продължи да мълчи и внимателно да разглежда мъжа пред себе си. Качулката, свлякла се на раменете на Риведа, разкриваше як врат и масивна глава, покрита с гъста, доста ниско подстригана руса коса — толкова светла, че изглеждаше сребриста — странен цвят, странен човек. Риведа всъщност не произхождаше от кастата на жреците — той беше северняк, от кралство Зайадан; рязко изсечените му черти на по-древна и по-сурова епоха, особено сравнени с фините лица на хората от жреческата каста.