2.
— Не мога да ти дам съвет какво да правиш — каза Раджаста сурово. — Не стана дума за това, което аз мога да искам от теб, а за това, което ти ще изискваш от себе си. Ти стана причина да се задвижат редица събития. Изучавай ги. Наблюдавай ги. Какви наказания бяха понесени от други заради теб? Какви задължение имаш ти самата? Твоята присъда над самата себе си ще бъде много по-строга от всяка, която аз бих произнесъл — но само по този начин ще си възвърнеш душевния покой.
Жената, коленичила пред него със скръстени на гърдите ръце, потъна в размисъл.
Раджаста добави:
— Ти ще произнесеш собствената си присъда — това е право на Посветените; по помни — не се опитвай отново да излагаш на опасност живота, който боговете ти дариха вече три пъти! Смъртта не е в наши ръце — такава присъда нямаме право да произнасяме. Боговете са присъдили, че трябва да живееш; смъртната присъда се произнася единствено тогава, когато човешкото тяло е до такава степен осакатено от сторените грехове, че душата трябва да намери място в нов, чист съсъд.
Духът на противоречието се разбуди отново у Деорис и тя вдигна глава.
— Господарю, не мога да го понеса — нямам право да приемам титлата и почестите на посветена жрица — аз, която съзнателно оскверних и душата, и тялото си!
— Мълчи! — прекъсна я строго Раджаста. — Това също е част от наказанието ти, Деорис. Понасяй го смирено — това е изкуплението. Самоунищожението е престъпление. По-мъдри от теб са решили, че са необходима тук и сега! Когато дойде време да се явиш отново на тази земя, те чакат тежки отговорности, Деорис, помни тава — и не се безпокой, ще изстрадаш възмездието за всеки свой грях! Смъртта за теб би била най-лекият изход! Ако бе загинала — ако те бяхме отхвърлили и прогонили, за да трупаш нови грехове, нима това щеше да е за предпочитане? Сметката ти е достатъчно голяма и сега! Не, Деорис, още в този живот ти предстои изкупление!
Деорис мълчаливо сведе глава.
С едва чута въздишка Раджаста положи ръка върху косите й.
— Стани, дъще. Ела да седнеш до мен. — Когато тя се подчини, той продължи кротко: — На колко години си сега?
— На двадесет и седем.
Раджаста се вгледа в нея. Деорис не се беше омъжила, нито пък имаше любовник — Раджаста се бе осведомил подробно. Не беше сигурен, че е постъпил правилно, като допусна това отклонеше от обичаите на Храма; на неомъжените жени на нейната възраст се гледаше с презрение — Деорис не бе нито съпруга, нито вдовица… С внезапна тъга жрецът си спомни за Домарис. Тъгата й по Микон я беляза непоправимо за цял живот; дали и Риведа не бе наранил душата на Деорис по същия начин?
Тя вдигна глава и тъмносините й очи срещнаха на спокойно неговите.
— Изслушай тогава присъдата ми — и му и каза.
Раджаста не и изпускаше от поглед, докато говореше: когато най-сетне свърши, той проговори с нежност, която я разтърси повече от всякаква строгост и дори презрение:
— Нямаш милост към себе си, дъще — Деорис не трепна.
— Домарис също не прояви милосърдие към себе си — каза тя спокойно. — Не мисля, — те ще срещна пак сестра си в този живот. Но… — тя изведнъж почувства особен свян да продължи — ще живея, та когато се срещнем пак, сега или в друг живот, да не се срамувам от нея.
Раджаста бе толкова развълнуван, че му бе трудно да говори.
— Да бъде — каза той най-сетне. — Ти се възползва от своето право на избор — и присъдата е справедлива.
Шеста глава
БЕЗ НАДЕЖДИ
1.
През единадесетата година от изгнанието си Домарис установи, че вече не може да изпълнява задълженията си без чужда помощ. Прие и това ново изпитание търпеливо, с примиреното спокойствие, което бе присъщо на цялото й поведение. Отдавна бе свикнала е мисълта за болестта си и бе наясно, че няма надежди за подобрение.
Занимаваше се с това, което все още можеше да върши, но старата й увереност бе изчезнала. Оставаше само заученото през дългите години на изпитания спокойствие и изграденият навик да живее само в настоящия миг — без минало — и без бъдеще. Беше все така мила с всекиго, приемаше почитта на околните без превземки, но с известна резервираност; и ако понякога сърцето я болеше от иронията на тази закъсняла почит, тя запазваше преживяванията за себе си.
Но който я видеше и ролята й на свещенослужителка, осъзнаваше неминуемо, че през останалото време Домарис е само сянка. Тя живееше единствено по време на ритуалите — и живееше с всяка клетка на тялото си; като че ли започваше да свети с бял, нетрепващ пламък. Тя нямаше ни най-малка представа за въздействието си върху околните — но единствено в тези случаи изпитваше някакво на сиво подобие на щастие — така и не можа да го определи точно, но това бе някаква връзка с тайния й вътрешен живот, ритуалът й създаваше чувството, че с близо до Микон, тук, в неговата родина. Сякаш гледаше с неговите очи, и макар че споменът за градините и фонтаните на родната й страна все още я изпълваше е тъга, бе свикнала с горите и тихите езера на Ахтарат.