От известно време насам си бе позволила да отделя по един час дневно, за да наблюдава от прозореца си пристанището. Гледаше, изпълнена с копнеж и тъга, следеше всяко бяло платно, което отлиташе по безкрайната морска шир, и самотата й нарастваше неимоверно. Пристигащите кораби не я изпълваха със същия тъжен копнеж, но тя гледайте всеки ден и чакаше — без сама да знае какво. Знаеше, че е осъдена, но знаеше също, че има още нещо, което я очаква преди смъртта — и приемаше равното ежедневие като затишие пред буря.
Един ден седеше както обикновено пред прозореца, отпуснала ръце в скута си, когато влезе прислужницата и каза:
— Една жена моли да и приемеш, господарке; личи й, че е от добро коляно.
— Знаеш, че не приемам никого по това време.
— Казах й, господарке, но тя настоява.
— Настоява? — тонът на Домарис напомни далечно за някогашната горда жрица.
— Казва, че е пристигнала отдалеч и че трябва да ти съобщи нещо много важно.
Домарис въздъхна. Случваха се и такива неща от време на време — обикновено се оказваше жена, чиято утроба боговете не бяха благословили и търсеше някакъв лек за зачеване. Нямаше ли поне сега да я оставят на спокойствие. — Доведи я! — каза тя уморено и се отправи полека към преддверието.
Но на прага спря и се подпря на стената. Цялата стая се завъртя около нея.
„Деорис! Не, не, това е случайна прилика, някаква игра на светлината — Деорис е много, много далеч оттук — и кой знае, може вече да се е омъжила, а може и да е мъртва.“ Устата й внезапно пресъхна. Тя се опита да заговори, но не можа. Трепереше от глава до пети, а лицето й бе като бял мрамор, огрян от лунна светлина.
— Домарис! — обичалият глас умоляваше, — Не ме ли позна, Домарис?
Домарис изохка и протегна ръце към сестра си, но силите й изневериха и тя се свлече в краката на Деорис.
Разплакана от радост и страх, Деорис също коленичи и прегърна сестра си. Промяната у Домарис беше ужасяваща — така, както я държеше в ръцете си, тя се уплаши за миг да не би да е мъртва, да не би вълнението да я е убило. Но в същия миг големите сиви очи се отвориха и слабата, трепереща ръка се повдигна и докосна бузата й.
— Деорис…ти си наистина! — Домарис продължаваше да лежи в прегръдките на сестра си, а бледото й лице грееше от радост. Не знаеха колко време беше минало, когато най-сетне Домарис се надигна и каза тревожно: — Не бива да плачеш… няма нужда от сълзи — сега…
После стана и подаде ръка на Деорис. Извади кърпа, избърса сълзите й, стисна все така вирнатото носле и каза с тон на по-голяма сестра:
— Избърши си носа!
2.
Когато най-сетне бяха в състояние да разговарят, без да плачат и да се смеят, или двете неща едновременно, Домарис се загледа замислено в лицето на красивата, сериозна жена, в който се бе превърнала сестра и, и каза неуверено:
— Деорис, когато замина, как беше… синът ми? Той… моля те, кажи ми веднага, добре ли е? Трябва да е почти мъж. Прилича ли… прилича ли на баща си?
Деорис каза много нежно и много внимателно.
— Можеш сама да прецениш, мила. Той чака отвън. Пристигнахме заедно.
— Богове! — изохка Домарис и сестра й се уплаши да не припадне отново. — Деорис, детето ми! Малкото ми момченце!
— Прости ми, че не ти казах веднага, Домарис — но исках за мъничко да те имам само за себе си…
— Не ти се сърдя, сестричке, но… Моля те, моля те, доведи го веднага!
Деорис стана и отиде да отвори вратата. Зад нея се из прави Домарис, все така разтреперана. Бавно и доста плахо в стаята влезе високо момче — погледна я, на лицето му изгря щастлива усмивка и я притисна в прегръдките си. Деорис въздъхна и отстъпи малко назад, загледана в двамата е малко тъжна усмивка. Когато излезе, установи, че в сърцето й се е събудила стара, тъпа болка.
Върна се след малко. Домарис седеше на дивана, а Микаел беше коленичил на пода, опрял буза, с вече набол по нея мъх, на коляното й.
Домарис вдигна блесналите си от щастие очи към сестра си и трепна:
— Какво е това, Деорис? Ти имаш дете? Но как…кой… дай ми да го видя! — тя говореше, усмихваше се, но очите й постоянно се връщаха към сина й, въпреки че наблюдаваше и Деорис, която разповиваше бебето. Изпитвате и щастие, и непоносима болка, когато гледаше отново намерения си син — толкова явно виждаше Микон в това младо, загоряло, гордо лице; в постоянно потрепващата на устните му усмивка; в ясните тъмносини очи под светлата коса — единственото наследство от майчиния му народ… От очите й отново потекоха сълзи и тя плъзна пръсти по дългите му коси.