Всеки път, когато заговореше за тези неща, Микантор наблюдаваше внимателно Домарис с тъжна, едва прикрита загриженост; с такава радост би я приел в двореца като своя дъщеря — но тя си оставайте спокойна и въздържана в отношението си към него.
Отвръщаше с кротко достойнство, че Микантор има пълно право, че напълно съзнава задълженията на Микаел като наследник на Ахтарат — но че момчето е неин син.
— Докато съм жива, няма да допусна той да се отдели втори път от мен! Докато съм жива… — гласът й заглъхваше. — Няма да с още дълго — моля те, остави ми го дотогава.
Разговорът се повтаряте с незначителни промени през няколко месеца. Най-сетне старият принц се преклони пред волята на Жрицата на Светлината и престана да настоява… Но продължи да ги посещава и да взема Микаел да му гостува, дори по-често отпреди.
Домарис реши да направи компромис, като подтикваше сина си да прекарва по-голямата част от времето си с Рейота, това решение задоволи всички и двамата скоро станаха близки приятели. Рейота винаги се отнасяше с дълбока обич в почит към сина на покойния си брат. Пред когото се бе прекланял и когото бе предал — а Микаел се радваше на непресторената обич на младия принц. Първоначално му бе трудно да привикне към новия си живот, лишен от всякакви ограничения; от третата му година Раджаста го бе привикнал към почти аскетично съществувание. Но неестествената притеснителност и затвореният му нрав постепенно се промениха и Микаел започна да проявява наследените от баща си чар и добросърдечност.
За това помогна и Тирики — може би дори повече, отколкото Рейота. Двамата станаха много близки още от първия ден, когато се запознаха, и приятелството им скоро се превърна в обич — искрена и дълбока, макар и не напълно осъзната. Разбира се, караха се постоянно, защото бяха много различни — Микаел си остана въздържан, горд и склонен да пази всичко в тайна: Тирики беше темпераментна, избухлива, подвижна като живак. Разправиите им пламваха бързо и бързо се забравиха — Тирики винаги първа съжаляваше за прибързаността си, прегръщаше Микаел, целуваше го и го молеше да се сдобрят; Микаел подръпваше шеговито нейно разпиляната й коса, която бе като жива и никога не оставаше за дълго сплетена, и я дразнеше, докато най-сетне даваше измолената прошка.
Деорис и Рейота искрено се радваха на приятелството им; но и двамата имаха чувството, че Домарис не е на същото мнение. Напоследък й се случваше да се загледа в очите на Тирики, да се намръщи замислено и да нацупи устни; странно изражение прекосяваше лицето й, но после повикваше Тирики при себе си и я прегръщаше почти разкаяно; сякаш искаше да се извини за някакво не произнесено оскърбление.
Тирики още не бе навършила тринадесет години, но женствеността й ставаше все по-забележима — беше като пъпка, която ще се отвори всеки миг. Притежавате ефирен, неуловим чар и Микаел много скоро осъзна, че нещата няма да продължат по същия начин — малката му братовчедка го привличаше прекалено силно.
Но Тирики си оставаше невинно, по детски импулсивна; двамата се разхождаха с часове по морския бряг и понякога се случваше да се целунат почти на шега — но все по-често прегръдките им ставаха продължителни и двамата се откъсваха един от друг с явно нежелание. Микаел обикновено първи се отдръпваше, задържаше момичето на разстояние от себе си, и прошепваше:
— Ейланта…
Тирики разбираше защо се обръща към нея с храмовото й име, свеждаше очи и не смееше да го докосне. Интуитивно съзнаваше това, което Микаел отдавна бе изяснил за себе си.
Един ден, когато пак стояха така объркали един срещу друг. Микаел се усмихна спокойно и уверено, взе ръката й н каза:
— Хайде, трябва да се връщаме в Храма.
— О, Микаел — прошепна момичето, — Сега, когато… когато се намерихме… трябва ли отново да загубим… всичко това? Никога вече ли няма да ме целунеш?
Той се усмихна и отвърна:
— Ще те целувам много често, надявам се. Но не сега — и не тук. Ти си ми прекалено скъпа, Тирики. Освен това… си още много млада, а и аз също. Да вървим.
Той говореше отново с авторитета на по-голям брат, но преди да стигнат портите на Храма, забеляза омърлушеното й лице, обърна я към себе си и каза:
— Искаш ли да ти разкажа една история? — Тя кимна, двамата седнаха на каменните стъпала и той поде: — Имало някога един човек, който живял сам в дълбоките горя, съвсем сам, и само звездите и дърветата му били приятели. Един ден срещнал в гората красива сърна, изтичал към нея зарадван и понечил да я хване, да я вземе със себе си, за да живее при него и да не бъде вече толкова самотен. Но сърната се подплашила и избягала; той я търсил дни наред, но така и не я намерил. След много луни, като се скитал из гората, открил току-що напъпило цвете — то бил вече помъдрял; оставил пъпката да си расте под слънчевите лъчи, стоял с часове и я гледал, докато тя най-сетне се отворила и погледнала към слънцето. Щом цветето се отворило, се обърнало към него. Той стоял много тихо, съвсем неподвижен. Тогава видял, че това с прекрасното цвете на страстта — ароматно и неувяхващо.