— Вярно казва Домарис, Микон — Раджаста положи много внимателно ръка върху слабото рамо на принца. — Злодеяния опетниха храма ни. Дългът ни повелява да сторим тъй, че други да не бъдат изправени пред опасността да ги сполети твоята съдба.
Микон въздъхна и отвърна:
— Възползвайте се тогава от правото си на съдници. Но аз сега наистина не бих могъл да разпозная виновниците… Помня, че ни плениха близо до вълнолома, отнесоха се много учтиво с нас и ни отведоха с Храм на Сивите. През нощта ни накараха да слезем в някакво подземие, и тогава се опитаха да ни принудят да сторим… определени неща, под заплаха от мъчения и смърт. Отказахме… — странна, крива усмивка се плъзна по мургавото му лице. Микон протегна напред ръцете се. — Виждате, че не се ограничиха само със заплахи. А моят полубрат… — той отново замълча. Тишината натежа от скръб и тогава Микон се насили да продължи: — Той беше още момче. С него можеха да злоупотребят, макар и не докрай. Само за миг успях да се освободя от ръцете им — още не ме бяха завързали, и дръпнах маската от лицето на едното. Затова… — той пак замълча за миг, — то бе последното нещо, което видях на този свят. После… струва ми се много, много по-късно, ме пуснаха на свобода; добри хора, които не знаеха кой съм, ме доведоха в дома на Талканон — там срещнах отново прислужниците си. Не знам какво обяснение е било дадеш за изчезването и за внезапната ми поява впоследствие — Той помълча, после добави спокойно: — Талканон ми каза, че дълго време не съм бил на себе си. Действително, нямам спомени от един доста дълъг период.
Риведа стоеше, сключил ръце пред себе си и гледаше замислено Микон; после попита:
— За колко време нямаш спомени?
Микон сви смутено рамене.
— Нямам представа. Когато дойдох на себе си в дома на Талканон, рамите ми бяха заздравели — доколкото бе възможно.
Талканон, който досега бе мълчал, наруши настъпилото мълчание и каза тежко:
— При мен го донесоха прости хорица, рибари. Казаха, че го намерили полугол и в безсъзнание на брега. Познали, че е жрец, по огърлицата, които още носеше на шията си. Разпитах ги подробно. Наистина не знаеха нищо повече.
— Разпитвал ги! — в гласа на Риведа се долавяше убийствено презрение. — И как разбра, че говорят истината?
Отговорът на Талканон изплющя като камшик.
— Може би трябваше да ги подложа на мъчения?
— Стига! — настоя Раджаста, забелязал, че Микон започва да трепери.
Риведа прехапа устни и замълча. После отново се обърна към Микон.
— Кажи ми поне нещо за брат си.
— Той ми е полубрат — поде колебливо Микон. Удивителният покой, който обикновено бе изписан на лицето му, беше изчезнал. Изкривените му, безсилни пръсти потрепваха, трепереха и отпуснатите до тялото му ръце, и той се беше облегнал тежко на масата, до която стоеше. — Казва се Рейота. Много по-млад е от мен, но външно доста… си приличаме.
Гласът му заглъхна и той залитна.
— Ще стори всичко, което с по силите ми — каза Риведа с учудващо мек и кротък глас. — Ако бяха ме известили по-рано… думи нямам да ти опиша колко скърбя за… — Сивият маг сведе глава, съзнал колко безсмислено е съжалението му. — Но нищо не мога да обещая — минало с много време…
— Аз не настоявам за нищо, господарю Риведа. Знам, че ще сториш това, което си длъжен да сториш. Но те моля… — не настоявай да ти помагам в твоите… разследвания — Микон искрено молеше за извинение — Не биха ми стигнали силите; пък и без това не мога да ти бъде от полза сега, когато не мога да видя…
Риведа смръщи чело и се изправи. Тонът му беше сух и решителен.
— Ти каза, че си успял да видиш едно лице. Опиши го?
Всички в стаята леко се приведоха напред, изпълнени с очакване. Атлантът също застана прав, без да се подпира на масата, и каза отчетливо:
— Тази тайна ще умре с мен. Вече казах: не искам отмъщение!
Талканон се отпусна в стола си с въздишка, а лицето на Домарис явно издаваше противоречивите й чувства. Раджаста не се осмели да оспоря желанието на Микон дори на ум; от всички тях той познаваше най-добре принца на Атлантида и бе приел неговите възгледи, макар и не винаги да се съгласяваше докрай с тях.
Риведа се намръщи още повече.
— Моля те да размислиш още веднъж, господарю Микон! Знам добре, те обетите, които си положил ти забраняват да търсиш отмъщение за понесените страдания, но… — той сви юмруци. — Нали си положил и друг обет — да закриляш хората от сянката на злото?
Микон остана непреклонен.
— Казах, няма нито да говоря повече, нито пък ще свидетелствам.