— Учениците ти като че ли не разбират много от добро поведение, Раджаста.
— Тя си с още момиче — каза кротко Раджаста. — Тези неща не са за всекиго.
— Да — кимна мрачно Риведа. — А сега нека започнем.
Приковал леденосините си очи в Талканон, магът се зае да разпитва Върховния управител. Интересуваше се от имената на рибарите, открили Микон, времето, когато се бяха разиграли всички тези събития, търсеше и най-дребното обстоятелство, което би му помогнало по някакъв начин да се добере до истината, полузабравени подробности, които можеха да се окажат от значение. Надяваше се да открие нещо пропуснато, което можете да му послужи в по-нататъшните търсения. Но не научи почти нищо повече от това, което вече знаеше.
Разпитът на Раджаста се оказа още по-безрезултатен, и Риведа, който никога не се бе отличавал с кротък нрав, накрая се разяри и избухна:
— Как да работя опипом в мрака! Да не искате и аз да ослепея?!
Но колкото и да бе гневен и озадачен. Риведа съзнаваше, че няма да научи нищо повече от тях. Той отметна глава и продължи предизвикателно:
— Така да бъде! Щом жреците на Светлината не са в състояние да осветят тази загадка, ще се наложи да се науча да различавам черните сенки и мрака — той се обърна да си върви и подхвърли през рамо: — Благодаря за възможността, която ми дадохте, да усъвършенствам сетивата си!
7.
В усамотеното си жилище Микон лежете, отпуснат безсилно на тясното си легло. Беше скрил лице в длани и се опитваше да диша бавно и равномерно. Жизнеността на Риведа, нахлула в него поради моментно невнимание, бе нарушила нестабилното равновесие, в което поддържаше жизнените сили на изтощеното си тяло и го бе изпълнила с вледеняващ ужас. Колкото и странно да бе странно, но този прилив на сила, който в друг случаи би му помогнал да се възстанови поне донякъде, сега можеше да причини рухване на последните му съпротивителни сили — а можеше да стане и по-лошо!
Микон установи, че не може да пропъди натрапващите се мисли — мъченията и слепотата се оказваха само началото на дълга, мъчителна битка, на едно ужасно наказание. И за какво бе наказан така? Защото не се бе поддал на силите на злото.
Жрец или не, Микон бе още много млад, и не бе в състояние да пропъди горчивите мисли. „Последователността“, каза си той с внезапен прилив на гняв „е прекалено скъпо удоволствие!“ И веднага си налови да пропъди лепкавите пипала на тази мисъл — ясно му беше, че тя е пратена от Черните магове, които се опитваха да впиват нови светотатствени помисли през пролуките, който варварските изтезания бяха открили в неговата съпротива. Микон се бореше отчаяно срещу този внезапен пристъп на богохулни помисли, съзнавайки че ако не успее да се овладее, нима да може да възстанови и трудно постигнатия контрол върху измъченото си тяло.
„Една година! И аз си мислех, че ще мога да понасям всичко това в продължение на цяла година!“
Но каквото и да станеше, той бе длъжен да завърти това, заради което бе пратен на тази земя. Беше поел обещания и бе длъжен да ги изпълни. Бе приел Раджаста за свои ученик. А съществувате и Домарис. „Домарис“.
Пета глава
НОЩТА НА ЗЕНИТА
1.
Безмълвният купол на нощното небе преливаше във всички възможни сенки на Сивия цвят — от мораво до индиго; тук-там по него проблясваха като току-що разцъфнали пъпки ранни звезди. Слабо, но упорито сияние — прекалено слабо, за да е звездна светлина, прекалено нежно, за да произхожда от какъвто и да било земен източник — трептете над пътеката през тази безлунна нощ. Благодарение на него Раджаста намираше пътя, а Микон вървеше до него уверено, без нито веднъж да обърка крачките си.
— Защо държиш точно днес да се допитаме до Звездното поле Раджаста?
— Мислех, че съм ти казал — тази нощ Каратра, Жената-звезда, докосва зенита. Дванадесетте посветени ще изучават небето и всеки ще обясни поличбите според своите виждания и познания: Това би трябвало да те заинтересува — Раджаста се усмихна. — Домарис ще бъде там, а предполагам, и сестра й. Тя ме помоли да те взема със себе си.
И тъй като пътеката бе почнала да се вие нагоре по хълма, той внимателно хвана ръката на Микон, за да насочва стъпките му.
— Ще бъде хубаво — усмихна се Микон. Устните му бяха изгубили болезнената извивка, която толкова често помрачаваше лицето му. Домарис успяваше да му дари забрава; когато тя бе наблизо, Микон не бе постоянно нащрек. Тя съумявате по някакъв начин да му предаде сила, която не бе изцяло физическа — част от собствената й преливаща жизненост. Микон се чудеше дали не го прави умишлено — защото бе убеден, че тя е способна на такава самоотвержена щедрост. Вродената й кротост и доброта бяха божествени дарове, а че е красива, Микон отдавна бе разбрал — за това не му бе необходимо зрение.