Раджаста беше тъжен. Той обичаше Домарис, но може би едва сега съзнаваше колко силна е обичта му — сега, когато разбираше, че е застрашен душевният й покой. Този мъж, когото Раджаста също обичаше, вървеше рамо до рамо със смъртта; чувството, което той бе доловил между Микон и Домарис, бе прекалено красиво и крехко, за да носи в себе си семето на толкова страшна скръб. Раджаста познаваше Домарис достатъчно, за да знае, че тя ще дава винаги — дори ако се наложи да отнема от себе си. Той не можеше да се противопостави на любовта им и нямаше да го стори, но неминуемият край, го изпълваше с мъчителна тъга.
Когато проговори, Микон явно преодоляваше някаква вътрешна съпротива — и това придаваше още по-голяма сила на думите му.
— Не мисля единствено за себе си, братко. Аз също виждам страдание в бъдещето. Виждам, че предстои голяма битка. Сам знаеш, че родът ми трябва да бъде продължен, за да се осъществи Божествената цел — дори когато всичко е против нас. Това не е гордост — той потръпна, сякаш от студ, и Раджаста побърза да го подкрепи, колкото е възможно по-незабележимо.
— Зная — поде жрецът на Светлината, — често сме обсъждали всичко това. Причината вече съществува и събитията са задвижени — трябва да внимаваме да не се обърнат против нас. Разбирам всичко. Опитай се да не мислиш за това тази нощ. Хайде, остава ни още малко път — завърши той насърчително. Беше виждал Микон, когато се поддава на страданието, и дори споменът за това бе мъчителен.
За очи, привикнали да виждат на звездна светлина, Звездното поле разкриваше неземната си красота. Нощното небе, надвиснало като криле над земята, бе осеяно с безброй потрепващи светлинки; сладкото дихание на спящата земя, ромонът на тих говор и тежкото кадифе на черните сенки — всичко това създаваше фантастичен свят на сънища; дори само една рязка дума би разрушила сцената и оставила на нейно място глъхнеща празнота.
Раджаста каза полугласно:
— Прекалено красиво е, за да се опише с думи.
— Знам — неспокойните черти на Микон за миг трепнаха болезнено. — Чувствам, че е така.
Домарис сякаш се плъзна по тревата към тях. Дългите и бели одежди просветваха сребристо, като покрити със скреж.
— Елате и седнете при нас, пазителя на мъдростта — покани ги тя и притисна към себе си дотичалата Деорис.
— С радост — кимна Раджаста я поведе Микон по стъпките на красивата, стройна фигура.
Деорис рязко се освободи от ръката на сестра си, която я държеше за кръста, и дойде при Микон. Ефирният й, незрял чар хармонираше с фантастичната картина и нощния час.
— Малката Деорис — усмихна се сърдечно атлантът.
Момичета го хвана под ръка — едновременно дръзко и плахо. Усмихваше се щастливо и някак покровителствено — напъпилата женственост на Деорис приемаше всичко откровено, докато по-мъдрата Домарис не си позволяваше да признае това, което бе пред очите й.
Спряха край нисък храст с ароматни цветове — бели като звезди в мрака на нощта. Домарис седна на тревата — леката и сребриста наметка се хлъзна от раменете й на земята. Деорис помогна внимателно на Микон да седне между нея и сестра й, а Раджаста се разположи до ученичката си.
— Ти вече си огледала звездите, Домарис; кажи ни, какво видя?
— Господарю Раджаста — момичето говореше с равен, официален тон — тази нощ Каратра е в странна позиция. Пътят й се пресича с пътищата на Арфиста и Косата. Ако трябва да я разтълкувам… — тя се поколеба, после отново вдигна лице към звездите — Каратра се противопоставя на Змията — допълни Домарис. — Бих казала… жена ще отвори вратата, през която ще влезе злото, и пак жена ще залости тази врата. Една и съща ще бъде тя, но за да се затвори отново вратата, ще бъде необходима силата на друга жена. — Домарис замълча, но преди някой от останалите да проговори, продължи: — Ще се роди дете; и хората от негова кръв ще възпират злото — докато го оковат завинаги.
С трескав жест — първото прибързано движение, което някой го бе видял да прави — Микон сграбчи несръчно рамото на Домарис и попита задъхано:
— Наистина ли звездите говорят така?
Домарис срещна притеснено незрящите му очи — за първи път изпита нещо като облекчение, че той не може да я види.
— Да — потвърди тя с овладян, но малко пресипнал глас. — Каратра наближава Зенита, а Адерес я съпровожда. Седмината Пазители са я заобиколили и я защитават не само от Змията, но и от Черния воин, Ел-хисркан, който я заплашва откъм Скорпиона…