Микон се отпусна и от слабост се облегна на нея. Домарис го подкрепяше внимателно, докато той бе отпуснал глава на гърдите й, и с напълно съзнателен порив вливаше в него собствената си сила. Правеше го нежно и ненатрапчиво, в отговор на болезнената му слабост — и този естествен импулс отвори съзнанието й за неговите мисли. Пътищата, които съзнанието на Посветения отваряха пред нея бяха зашеметяващи — много над и извън всичко, което дори тя, ученичката на Раджаста, знаеше и можеше да си представи; дълбочината и сигурността на неговите прозрения, увереността, с които осъзнаваше света около себе си, я изпълни със страхопочитание, което щеше да остане в нея до края на дните й; непреклонната смелост на целеустремения му дух я разтърси до дъно. Дори това, че той се жертва на ограниченията на човешкото тяло, свидетелстваше за човечност и безкрайно смирение, който се съчетаваха с особена гордост — далечна от обичайното значение на тази думи… Домарис види как обученото съзнание владее чувствата, които биха накарали другиго да се разбунтува или озлоби — и внезапно трепна, осъзнала, че тя е на първо място в мислите му. Силна червенина, видима дори на звездната светлина, заля лицето й.
Вълнението й прекъсна връзката, която трептеше между двамата, но тя се отдръпна нежно, без да му причинява болка. Мислите му, които В прочела неволно, бяха толкова нежни, че спираха дъха й, и толкова съкровени, че Домарис се почувства виновна, задето ги бе разбрала.
Микон се отдръпна от нея, макар и с нежелание. Разбираше, че е объркана — Домарис не бе от жените, които се интересуват особено от въздействието си върху другия пол.
Деорис, която ги наблюдаваше — със смесица от удивление и неприязън, прекъсна тънките нишки на мисълта, която все още ги свързваше.
— Ти се преумори, господарю Микон — каза тя с упрек, и простря вълненото си наметало на тревата, като го подкани да легне на него.
Раджаста допълни:
— Трябва да си починеш, братко.
— Беше само моментна слабост — възрази Микон, но не се противопостави на наслояванията им. Стигаше му да лежи на тревата близо до Домарис. След миг топлата й ръка докосна неговата — пръстите й, леки като перце, не му причиниха и най-малка болка.
Раджаста ги благослови с поглед. Забелязала изражението на лицето му, Деорис преглътна с усилие. Какво ставаше с Домарис? Сестра й се променяше пред очите й, и Деорис, вкопчена в това, което за нея бе единственото сигурно нещо в пулсиращия от постоянни промени свят на Храма, изпита ужас. За миг тя почти намрази Микон, а очевидното одобрение на Раджаста я вбеси до крайност. Тя вдигна лице към звездите и се взря в тях с поглед, замъглен от гневни сълзи.
2.
До тях някой поздрави любезно; когато гласът на новодошлия наруши мълчанието, Деорис се обърна стреснато, изтръпнала от непознато вълнение — нещо средно между възбуда и не съвсем неприятен страх. „Риведа!“ Нервите на Деорис вече бяха опънати до крайност и тя неволно се отдръпна, когато тъмната му сянка падна върху тях и закри звездната светлина. Този човек наистина те караше да настръхнеш, но въпреки това Деорис не можеше да откъсне поглед от него.
Учтивият, почти ритуален поздрав на Риведа явно се отнасяше до всички тях. След като поздрави, той също се отпусна на тревата.
— И тъй, разучавате звездите, нали Раджаста? Кажи ми, Домарис, какво казват те за мен?
Макар да задаваше обикновен въпрос, любезният тон на учения като че ли криеше таен присмех над обичаите и традиционните ритуали.
Домарис се смръщи леко, изтръгвайки се с усилие от мислите си, и отвърна с ледена учтивост:
— Аз не предсказвам бъдещето, господарю Риведа. Мислиш ли, че звездите говорят за теб?
— Както и за всички останали — присмехът да Риведа беше вече по-явен — а може би просто по-лоши неща… Деорис, ела да седнеш при мен.
Малкото момиче погледна с копнеж към Домарис, но никой не проговори, нито пък възрази. Деорис стана, събирайки полите на късата си синя дреха, и отиде да седни до Риведа. Когато се нагласи на тревата до него, ученият й се усмихна.
— Разкажи ни някоя приказка, дете — каза той, полу на шега, полу сериозно. Деорис поклати смутено глава, но Риведа настоя. — Попей ни тогава. Чувал съм те да пееш. Гласът ти е чудесен.
Смущението на детето се усили; тя издърпа ръката си от ръката на Риведа; тъмните й къдрици напълно скриваха лицето й. Все още някой не се намесваше, докато накрая Микон проговори тихо в мрака:
— Наистина ли не искаш да попееш, малка Деорис? Раджаста също ми разказваше, че имаш чудесен глас.