Микон толкова рядко молеше някога за нещо, че трудно можете да му се откаже. Деорис каза плахо:
— Ще изпея песента за Седмината Пазители — ако господарят Раджаста се съгласи да изпее втората част…
Раджаста се разсмя на глас.
— Аз ли да пея? Гласът ми би накарал Пазителите да побягнат от местата си, дете!
— Аз ще я изпея — намеси се категорично Риведа. — Пей, Деорис — този път гласът му звучеше толкова властно, че тя дори не се опита да възрази.
Момичето обви с ръце слабите си колене, вдигна лице към небето и започна да пее с тихо, но чисто сопрано, което се издигаше като сребриста нишка към звездите.
Мнозина, които също бяха дошли да четат отворената книга на Звездното поде, и да се опитат да разтълкуват поличбата, приближиха тихо, привлечени от песента.
Звучният, дълбок баритон на Риведа се присъедини към сребристото сопрано на Деорис, изплитайки своя, покоряваща със силата си хармония:
Деорис запя отново — ясният й глас напомняше тих и скръбен камбанен звън.
Песента бавно заглъхна в нощта; тих ветрец зашепна в листата на дърветата, после замря и той. Насъбраните се слушателя — ученици и един-двама жреци изразяваха одобрението си мълком или едва чуто, после един по един започнаха да се разотиват, говорейки все така шепнешком.
Микон продължаваше да лежи неподвижно, стиснал пръстите на Домарис в ръката си. Раджаста бе потънал в дълбок размисъл. Наблюдаваше неотклонно двамата, които обичаше толкова много, и в този момент останалият свят не съществувате за него.
Риведа склони глава към Деорис. Грубите му, малко примитивни черти бяха омекотени от лунната светлина и сенките.
— Гласът ти с прекрасен; да можехме да имаме певица като теб в Сивия храм! Може би някои ден ще дойдеш да пееш при нас.
Деорис измънка някакъв учтив отговор, но се намръщи. Мъжете от сектата на Сивите магове бяха дълбоко уважавани в храма, но жените им бяха обвити в тайнственост. За тях се знаеше, че полагат странни, тайни обети — хората ги отбягваха и ги наричаха презрително „саджи“ — Деорис не знаеше точното значение на тази дума, но тя винаги й бе звучала мрачно и ужасяващо. Много от жените, обитаващи Сивия храм, бяха набирани от простолюдието, някои дори бяха дъщери на роби — може би това обясняваше донякъде защо бяха отбягвани от жените и дъщерите на жреците. Дори намекът, че Деорис, дъщеря на Върховния управител Талканон, може да избере пътя на „саджи“ така ядоса момичето, че то дори не обърна внимание на похвалите за пеенето й.
Но Сивият маг продължи да се усмихва. Чарът му преодоля лошото и настроение и той продължи тихо:
— Сестра ти е прекалено уморена, за да ми обърне внимание, Деорис. Не би ли мога ти да ми разтълкуват тазнощната поличба вместо нея?
Деорис пламна от вълнение и незабавно вдигна очи към небето. Взираше се съсредоточено в звездите, призовавайки ти помощ все още откъслечните си познания.
— Властен мъж — или някаква мъжка сила… застрашава жена… женското начало… обръща срещу него силата Пазителите… Някакво прастаро зло… което е било… ще дойде отново — Деорис внезапно млъкна, съзнавайки, че останалите също я слушат. Смутена от собствената си смелост, тя сведе очи и сплете пръсти в скута си. — Но това надали има някакво отношение към теб, господарю Риведа — смънка тя едва чуто.