4.
На Звездното поле постепенно се възцари пълна тишина. Полека-лека затихваха разговорите на групичките, наблюдаващи звездите — само от време на време откъм неколцина млади жреци, струпали се в един ъгъл на поляната, долиташе по някоя дума. Случайните звуци добиваха странно, едва ли не неземно естество — тихият ветрец, който полюшваше тревога, шумоленето на развети одежди и дълги коси. След малко утихна и този повей. Облак премина през лицето на звездата, която трептете най-близо до Каратра. Някъде проплака дете, но бързо замлъкна отново.
Ниско долу от време на време проблясваха червени светлинки — жар от огньовете, които се на леха на вълнолома, за да предупреждават наближаващите кораби за опасните скали в плитчините. Деорис спеше дълбоко на тревата, отпуснала глава на коленете на Риведа. Магът беше я завил със сивото си наметало.
Арват бе изпаднал в дълбок размисъл, подобно на Домарис — двамата съсредоточено изучаваха звездите, зад спуснатите клепачи на слепите си очи Микон следеше някакви свои мисли. По никаква причина, необяснима и за него самия, Раджаста установи, че погледът му постоянно се връща към Риведа. Вече дълги часове магът стоеше, застинал неподвижно в странен унес — грубо изсеченият му профил и високата му фигура се изрязваха — черни на фона на черното небе — и хипнотично привличаха Раджаста. Зад мага звездите като че ли ту тъмнееха, ту заблестяваха с нова сила. За миг жрецът на Светлината изпита чувството, че минало… настояще и бъдеще се сливат, че потъва в безвремие. Лицето на Риведа му се стори състарено, изпито и с много повече бръчки — устните му бяха стиснати упорито и мрачно. Зверите бяха изчезвали и на тяхно място около главата на Риведа сияеха и трептяха безброй червеникавозлатисти пламъчета.
Изведнъж блесна светлина и лицето на Риведа му се стори увенчано с угасен, заслепяващ, огнен ореол. „Дорей!“ — Раджаста се стресна и трепването му незабавно го върна към действителността. „Спал съм! — мъчеше се да се убеди жрецът. — Не е възможно да съм видял бъдещето!“ Но колкото и да тръскане глава и да примигвате, ужасното видение не искаше да изчезне, докато накрая, с измъчен стон, Раджаста не отвърна поглед.
Над притихналото Звездно поле отново беше излязъл вятър. Ситните капчици пот, избили по лицето на жреца, се превръщаха в ледени пръски, докато умът му блуждаете между пристъпи на безумен ужас и проблясъци на разумно мислене. Докато успее да се овладее, Раджаста прекара може; би най-ужасните мигове в живота си — имаше чувството, че е попаднал във вечния затвор на времето.
Той продължаваше да седи, привел глава към коленете си, без да смее да погледне отново към Риведа. „Беше обикновен кошмар, спореше със себе си Раджаста, но без особено убеждение. Ами ако не е било сън?“ Раджаста потръпна отново при тази мисъл, успя най-сетне да си наложи поне Привидно спокойствие и заповяда на разума си да обмисли немислимото.
„Трябва да говоря с Риведа за това, реши Раджаста с нежелание. Ако това, което видях, не е било сън, тогава е предупреждение. Заплашва го голяма опасност.“ Раджаста не знаеше докъде с стигнал Риведа в търсенията си, но може би… може би магът бе стигнал толкова близо до Черното братство, че те сега се опитваха да поставят ужасния си знак върху него, за да предотвратят разкритията му.
„Това е единственото обяснение, продължи да се убеждава Риведа, като не спираше да трепери. О, богове и добри духове, закриляйте ни!“
5.
Домарис не мигна тази нощ. С уморена очи видя как слънцето се издига над хоризонта — като златна топка, потънала в розова пяна. Червеникавата утринна заря бавно плъзна над Звездното поде и бледата и светлина освети ясно чертите на хората, потънали в сън.
Деорис спеше толкова дълбоко, че дори не трепваше в съня си. Дишането й бе спокойно и равномерно — беше увита в сивото наметало на Риведа, макар че магът отдавна си беше тръгнал. Сънят бе изненадал Арват и той се бе отпуснал по гръб, с разперени ръце и крака — сега, като го гледаше, Домарис си каза, че й прилича по-скоро на едро момче — тъмната му коса бе залепнала за овлажнялото в съня чело, гладките му страни пламтяха — сънят му бе здрав и дълбок като на дете. Очите на Домарис потърсиха Микон — той също бе заспал, отпуснал глава на коленете й, и все още държеше ръката й в своята.
Раджаста също си беше тръгнал — беше последвал забързано Риведа, блед и видимо обезпокоен. Тогава Домарис отново отиде при Микон, без дори да се замисли какво би казал Арват. През цялата нощ тя усещаше неспокойното потрепваше на осакатените пръсти на принца — дори насън болката не го напускаше изцяло. Един-два пъти Домарис искрено се изплаши — толкова сиво и измъчено й се стори лицето му на бледата утринна светлина, че тя се навеждаше над него, за да се убеди, че диша. Когато, затаила дъх, долавяше движението на гърдите му, се отпускаше едновременно облекчена и измъчена. Знаеше, че пробуждането ще донесе на този мъж, които обожаваше безусловно, само нови страдания.