В най-тъмните часове на нощта Домарис се улови, че иска Микон безмълвно да отплава в онзи покои, за който така много копнееше… и тази мисъл така я ужаси, че тя една се въздържа да не го притисне с все сила към себе си, да се опита със силата на любовта си да го върне към живота. „Как е възможно аз да преливам от живот, а Микон да няма сили да диша? Защо, бунтуваше се младото момиче, той умира, а изчадията, които са причина за мъките му, могат да се наслаждават на безполезния си живот, необезпокоявани от никого?“ Микон се размърда, като че ли мислите й бяха смутили съня му, и прошепна нещо на език, който Домарис не разбираше. После въздъхна дълбоко и отвори слепите си очи. Изправи се бавно и, още полубуден, посегна напред, докосна дрехата на Домарис и отдръпна учудено ръка.
— Аз съм, Микон — Домарис — каза тя бързо, и едва после разбра, че за първи път се е обърнала към него по име.
— Домарис… да, сега си спомням, Бях заспал, нали?
— Да, заспа отдавна. Вече се зазорява.
Той се засмя малко притеснено, но с присъщото си чувство за хумор, което не го напуснало и в часовете на най-тежки страдания.
— Добър часови ще излезе от мен! И това ми било нощно бдение!
Тихият й смях му подейства успокояващо.
— Всички заспиват след полунощ. Сега с още много рано и като че ли само двамата сме будни.
Микон проговори отново, този път много тихо, като че ли се боеше да не разчупи спящите, за които бе споменала Домарис.
— Червено ли е небето?
Тя го изгледа учудено.
— Да. Яркочервено.
— Така си и мислех — кимна Микон. — Ние, синовете на Ахтарат, прекарваме живота си по моретата; ветровете и бурите са в кръвта ни. Поне тази си способност не съм загубил.
— Бури ли? — повтори Домарис и хвърли недоверчив поглед към няколкото далечни бели облачета на хоризонта.
Микон сви рамене.
— Може да имаме късмет и бурята да не се разрази точно над нас — отвърна той, — но буря ще има — чувствам го във въздуха.
Двамата отново замълчаха. Домарис изведнъж се смути, защото си спомни онази негова мисъл, която неволно бе разбрала през нощта. Микон мислеше: „Спал съм до нея през цялата нощ.“ По обичая на Ахтарат това е равносилно на обричане… Той се усмихна. „Може би това обяснява избухването на Арват… но нали накрая се помирихме. Тя излъчва покой, също както цветето издава аромат.“
Домарис се беше сетила за Деорис, която спеше до тях, увита в наметалото на Риведа.
— Сестричката ми спа цяла нощ на влажната трева — каза тя. — Трябва да я събудя и да я изпратя да спи у дома.
— Защо? — усмихна се Микон. — Остави я да си доспи. А ти не си спала изобщо.
Това не беше въпрос, и Домарис не се опита да отговори. Само сведе глава пред озареното му от особена радост лице, забравила, че утринната светлина няма да издаде вълнението й на слепия принц.
Измъкна много внимателно пръстите си от неговите и повтори:
— Трябва да събудя Деорис.
6.
В съня си Деорис бродеше из безкрайна плетеница от пещери. Пред нея крачеше тънката фигура на непознат със спусната пред лицето му качулка. Той държеше в ръка жезъл със странна форма — върхът му проблясваше смътно и Деорис следвате тази светлина. Странно — не й беше студено и не изпитваше страх, въпреки че в съня си съзнаваше, че стените на подземията са леденостудени и влажни…
Някъде отблизо познат глас викаше името й. Деорис бавно изплува от дълбините на съня. Продължаваше да се гуши в топлите гънки на сивото наметало.
— Недей… — измърмори тя сънливо и скри лице в дланите си.
Домарис се засмя и поразтърси раменете на момичето.
— Ставай, сънливке!
Очите на Деорис, още потъмнели от съня, се разтвориха бавно като разцъфнали теменужки. Тънките й пръстчета постиснаха прозявката.
— О, Домарис, наистина исках да остана будна — измънка тя и скочи на крака, вече напълно разбудена. Наметалото се свлече от раменете й. Тя се наведе, взе го и го заразглежда учудено.
— Какво е това? Не е мое!
Домарис взе наметалото от ръцете й.
— Наметалото с на Риведа. Ти заспа в скута му като бебе!
Деорис се нацупи.
Домарис продължи закачливо:
— Сигурно го е оставил, за да има повод да те види отново. Току-виж вече си си намерила обожател!