Деорис тропна намръщено с крак.
— Как можеш да ми говориш така?
— Мислех, че ще ти бъде приятно — отвърна Домарис и весело метна сивия плащ върху голите рамене на момичето.
Деорис го свлече рязко и изплака:
— Как можеш да си толкова… ужасна! — и хукна разплакала надолу но склона. Искаше й се само да се хвърли на собственото си легло и да се наплаче до насита.
Домарис понечи да затича след нея, но се спря. Тази сутрин бе прекалено изтощена, за да се бори с капризите на сестра си. Сивото наметало в ръцете й събуждаше у нея необяснимо безпокойство. Беше се пошегувала със сестра си, но сега изведнъж се замисли сериозно върху думите си. Немислимо бе интересът на Сивия маг към Деорис да е личен — та тя беше едва на четиринадесет години!
Домарис потръпна отвратено, упрекна се, че изобщо допуска подобни мисли, и се обърна отново към Микон.
Наоколо хората се будеха, ставаха, протягаха се, събираха се на групички и се канеха да наблюдават това, което не бяха проснали от изгрева. Арват отиде при Домарис и обви с ръка кръста й; тя прие прегръдката му с разсеяно безразличие. Спокойните й сиви очи спряха безстрастно върху лицето на младия жрец. Арват беше видимо смутен и наскърбен. Домарис толкова се беше променила, откак… да, откакто се беше появил Микон! Въздъхна, изпитал внезапното желание да има правото да намрази Микон, и дръпна ръката си от кръста тя на Домарис, съзнавайки, че тя забеляза и отдръпването му също толкова малко, колкото прегръдката.
Раджаста идваше към тях по пътеката — бяла фигура, озарена от розовата светлина на зората. Като наближи съвсем, той се наведе и вдигна от земята безупречно бялата наметка на Микон. Беше обикновен жест на учтивост, но тези, които видяха почтителното му отношение и кроткия, почти нежен тон, с който строгият старец заговори младия принц, останаха учудени.
— Можа ли да поспиш?
Усмивката на Микон бе пълна с неземно блаженство.
— Спах така, както не ми се бе случвало през последните месеци, братко. Раджаста хвърли кратък поглед към Домарис и Арват, после им махна в знак, че са свободни.
— Вървете да си починете, деца мои… А ти Микон, трябва да дойдеш с мен.
Арват хвана Домарис за ръка и я поведе надолу по пътеката. Едва сега почувствала колко е уморена, тя се облегна тежко на ръката му, после спря, обърна се и положи за миг главата си на гърдите му.
— Преуморяваш се — каза с укор Арват; после, доволен, че може да проявя загрижеността си към нея, я поведе отново, притиснал я нежно към себе си — Златистата й глава бе отпусната на рамото му.
Раджаста ги изпрати с поглед и въздъхна. После, едва докосвайки с ръка лакътя на Микон, го насочи да тръгне в обратната посока, натам, където пътеката водеше към брега. Микон вървеше без всякакво колебание, сякаш изобщо нямаше нужда от помощта на Раджаста; изразът на лицето му беше замечтан — явно в мислите си беше някъде далеч оттук.
Повървяха мълчаливо няколко минути, преди Раджаста да проговори тихо, без да нарушава равномерния ритъм на стъпките им:
— Тя е рядка жена — каза той, — родена е да бъде не само любима, но и съпруга. Благословен си, Микон.
— А тя прокълната…! — пророни една чуто принцът. Странната, измъчена усмивка отново се появи на устните му. — Обичам я, Раджаста, обичам я толкова, че не мога да понеса мисълта, те ще й причиня страдание; при това не мога да й дам нищо! Никакви обети, никаква надежда за щастие, само болка и скръб, и може би дори позор…
— Не ставай глупак — отвърна рязко Раджаста. — Забравяш собствените си учения в любовта, дори да продължи само миг, е благословена, защото носи радост — както и където и да я срещнем! Затова нямаме право да я отблъснем. Има нещо по-важно и по-велико от вас двамата. Не заставай на пътя му — нито пък на своя собствен!
Бяха спрели на малка скалиста издатина, надвесена над морета Отдолу вълните се разбиваха с безмилостно постоянство в брега. Микон като че ли виждаше жреца на Светлината със слепите си очи, а Раджаста помнели за миг, че пред него с застанал някакъв непознат — толкова се бе изменило лицето на атланта.
— Дано да си прав — каза най-сетне Микон, взирайки се в лицето, което никога нямаше да види.
КНИГА ВТОРА
ДОМАРИС
„Ако едно писмо носи лоши новини, чия е вината — на писмото, или на обстоятелствата, станали причина за лошата вест? Ако писмото носи добра вест, по какво се различава то от онова, което носи лоша вест?
Животът ни започва като чиста плоча за писане — без никакви писмена по нея — и въпреки че това, което постепенно започва да я изпълва, не е писано от нас, нашата оценка и отношение към него определя това, което сме и това, в което ще се превърнем. По същия начин нашите дела ще бъдат оценявани в зависимост от това как другите ще използват плодовете им… Следователно възниква въпросът как можем да влияем върху начина, по който другите ще се възползват от плодовете на нашия труд, ако те са преминали в ръцете на хора, над които нямаме власт?