Древната мъдрост, предавана от поколения на поколения в кастата на жреците, ни учи, че ако работим с воля и желание делото ни да нахрани хората и света по-добри, слагаме в него благослов и добра сила, които намаляват опасността някой да злоупотреби с плодовете на труда ни и да ги постави в услуга на разрухата и злото. Несъмнено това е вярно — но намаляването на риска не е равностойно на предотвратяването му.“
Първа глава
СВЕЩЕНИ ОБЕТИ
1.
Проливен дъжд се лееше безспир върху покривите, дворовете и жилищата около Храма; проникваше навсякъде, жадно поглъщан от пресъхналата земя, лееше се с мелодичен плисък в басейните и фонтаните, заливаше покритите с плочи пътеки и моравите. Може би дъждът бе и причината библиотеката на Храма да е така претъпкана. Заети бяха всички ниши, столчета и пейки — над всяка маса се бе склонила нечия глава.
Домарис спря за миг на вратата и се огледа, за да открие Микон. Днес принцът не седеше в предпочитаната си ниша. Очите й се плъзгаха но белите скуфи на жреците, тежките сиви качулки на магьосниците, златистите мрежи, вплетени в косите на жриците, и непокритите глава на учениците и писарите. Най-сетне забеляза Микон и изтръпна от радостно вълнение. Атлантьт седеше край една маса в най-отдалечения ъгъл на залата, увлечен в разговор с Риведа. Едрата фигура на мага, потънала в сивите дипли на мантията му, и грубо изсечените черти на лицето му контрастираха странно с бледото, измъчено лице и болезнено слабата фигура на Микон. Въпреки това Домарис имаше чувството, че двамата мъже всъщност доста си приличат.
Тя се упъти към тях, опитвайки се да потисне отново надигналата се вълна от неприязън към Риведа. В тръпката, които мина този път по тялото й, нямаше нищо приятно. „Откъде ми дойде на ума, че този човек може да прилича по нещо на Микон?“
Риведа се бе привел напред и слушаше съсредоточено; мургавото лице на Микон бе озарено от усмивка. Всеки страничен наблюдател би могъл да се закълне, че водят обикновен приятелски разговор. Но Домарис не можеше да пропъди усещането, че двамата са въплъщение на две сили — еднакви по мощ, но противоположни по посока, изправели една срещу друга.
Сивият маг първи забеляза появата й; Риведа вдигна глава и каза, любезно усмихнат:
— Дъщерята на Талканон те търси, Микон.
Но не помръдна от мястото си, нито пък обърна повече внимание на момичето. В края на краищата, Домарис бе все още ученичка, докато Риведа се намираше на най-високото сгънало в йерархията на маговете.
Микон се изправи мъчително на крака и попита почтително:
— С какво мога да ти бъда от полза, гослодарке Домарис?
Домарис, притеснена от това публично нарушение на общоприетите норми на поведение, стоеше неподвижно, свела очи. Поначало не беше много плаха, но сега се смути от вниманието, което постъпката на Микон привлече върху нея. Чудеше се дали Риведа не се присмива в себе си на това явно неспазване на обичаите в Храма. Когато проговори, тя почти шепнеше:
— Дойдох, за да обясня отсъствието на ученичката, която е твой писар, господарю Микон. Деорис е болна и няма да може да ти помага днес.
— Съжалявам — усмивката на Микон бе пълна със съчувствие. — Цвете на слънцето, трябва да и кажеш, че няма нужда да идва, докато не е оздравяла напълно.
— Надявам се да не с нещо сериозно — намеси се Риведа. Тонът му беше спокоен и любезен, но погледът изпод тежките клепачи бе студен и пронизващ. — Винаги съм смятал, че тези нощни бдения на студа и влагата са неразумни.
Домарис отново се подразни. Микон веднага долови студенината, с която тя отвърна на мага:
— Няма нищо особено. Ще се оправи за няколко часа.
Разбира се, Домарис нямаше намерение да описва действителното положение, но истината бе, че Деорис бе плакала дълго и упорито, докато накрая си докара силно главоболие. Домарис бе смутена и се чувстваше виновна, защото шеговитата й забележка за Риведа бе довела до избухването на малката. При това бе осъзнала, че сестра й болезнено я ревнува от Микон. Деорис бе молила отчаяно да не я оставя сама, да изпрати някой роб да уведоми Микон. Домарис трябваше да положи големи усилия, за да успее да се откъсне от разстроеното дете — най-сетне си наложи да го стори, напомняйки си, че Деорис всъщност изобщо не е болна; беше предизвикала това главоболие със собственото си упорство. Редно бе детето да разбере веднъж завинаги, че с капризи и истерии няма да може да постига всичко, което пожелае — тогава сигурно тези главоболия и нерви щяха да изчезнат.